Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 47

„Както съм я подкарал, ще съм мъртъв, преди да стигна до Изтокдом, без значение дали лейди Аяда ще ме надживее, или не“.

Аяда… Той се обърна рязко, обзет от пареща тревога. Бернан изсумтя предупредително и вдигна лоста. Аяда още беше на колене на няколко стъпки от него, лицето й бе съвсем бледо, очите й — огромни и тъмни.

— Не, Бернан! — каза тя. — Вече всичко е наред. То си отиде.

— Виждала съм човек, заразен с припадничавата болест. — каза някак унесено Халлана. — Но това, което видяхме, категорично не беше същото. — Тя рискува да се приближи до Ингрей и го обиколи бавно, като го гледаше съсредоточено над големия си корем.

Като държеше под око лоста, Ингрей се претърколи много бавно и предпазливо на хълбок, за да вижда по-добре Аяда. От движението стаята сякаш се премести на бавни тласъци… стонът му прозвуча повече като скимтене. Аяда също не бързаше да се изправи. Седеше отпуснато и се подпираше с ръце на пода. Улови погледа му, пое си дъх и се надигна.

— Добре съм. — каза, макар никой да не я беше попитал. Всички следяха с поглед Ингрей, чието изпълнение отпреди малко беше много по-зрелищно.

— А ти какво преживя? — попита я Халлана.

— Паднах на колене… бях си на колене, в тази стая, но в същото време изведнъж бях и в тялото на леопарда. В духовното тяло на леопарда — не го обърках с истинска плът. Но колко силно беше! Великолепно! Сетивата ми бяха невероятно остри. Виждах! Но беше нямо… не, повече от нямо. Безсловесно. Бяхме в някакво по-голямо място или по-друго място — във всеки случай беше точно толкова голямо, колкото трябва. Ти… — погледът й се премести върху Ингрей, — ти беше отишъл на онова място преди мен, там те заварих. От тялото ти излизаха някакви червени ужасии. Уж бяха твои, а те нападаха. Нахвърлих се върху тях и се опитах да ги отхапя. Но те изгориха челюстите ми. После ти започна да се превръщаш във вълк, или в получовек-полувълк, някакъв странен хибрид — все едно тялото ти не можеше да реши какво да е. Главата ти стана вълча обаче, и започна да разкъсва червените ужасии. — Тя го изгледа косо, сякаш го виждаше за пръв път.

Ингрей се зачуди, но не посмя да попита, дали случайно не го е видяла с набедрена превръзка. Силната физическа възбуда по време на безумието едва сега започваше да затихва под натиска на смущението и болката.

— Когато успяхме да изтръгнем онези горящи, впиващи се неща от теб, се видя, че не са много и че всъщност са едно. За миг ми заприличаха на кълбо съвкупяващи се змии, измъкнати изпод някоя скална издатина пролетно време. После нещото изчезна и се озовах отново тук. В това тяло. — Тя вдигна едната си изящна ръка пред очите си, сякаш още очакваше да види остри нокти и меки възглавнички. — Ако бойците от Старите лесове са изпитвали нещо подобно… мисля, че започвам да разбирам защо са се стремели към него. Като се изключи онова с кървящите пипала. Но дори и тях… ги победихме. — Зениците й се бяха разширили не само от страх, помисли си Ингрей, а и от дълбок, озадачаващ я екстаз. Тя се обърна към Халлана. — Ти видя ли моя леопард? Кървящите пипала, вълчата глава?