Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 46

Най-напред щеше да отсече главата на скимтящия слуга, с един удар. После щеше да се заеме с пищящите жени. Аяда вече беше на колене като осъдена пред палача си, кичури измъкнала се коса падаха пред лицето й като було. Острият меч, бременната… умът му се дръпна, въстана.

После зави от болка, отвращението му беше толкова силно, че го преобърна с хастара навън и се превърна в съгласие. Помогни им, спаси я, спри ме, вълк в мен! Предавам ти се, пре…

Челюстта му се удължи, зъбите му пораснаха, превърнаха се в остри бели ножове. Нахвърли се върху вените, хапеше и разкъсваше, ръмжеше и тръскаше глава, както вълк тръска заек, за да му пречупи гръбнака. Горещата кръв бликна в устата му и той усети болката от собствените си ухапвания. Стисна с челюсти, раздра. Издърпа ги от тялото си, измъкна ги от корен. И ето че онова нещо вече не беше вътре в него, а пред него, гърчеше се като хищно морско съшество, извадено на смъртоносната суша. Той го затъпка с голите си ноктести крака. Леопардът скочи, удари пищящото червено нещо с лапа и го запрати в другия край на стаята. То беше — за кратко — живо. Умиращо.

А после изчезна.

Вторият образ изчезна, или пък се съедини отново с първия, двата се претопиха един в друг, леопардът в Аяда, неговият вълк… къде?

Тялото му се отпусна като празна торба. Лежеше по гръб до вратата, глезените му още бяха оковани един за друг, окървавените му ръце бяха свободни. Бернан стоеше до него, лицето му бяло като платно, стиснал неуверено къс железен лост.

Възцари се кратко мълчание.

— Е. — каза Халлана с бодър, но напрегнат глас, — Предлагам това да не го правим втори път…

В коридора се чу тропот на крака. Някой зачука нетърпеливо по вратата, после един от войниците на Ингрей извика разтревожено:

— Какво става? Лорд Ингрей?

И уплашеният глас на Аядината надзирателка:

— Аах, наистина ли беше той, дето крещеше така? Ох, по-бързо, разбийте вратата!

Трети глас, мъжки:

— Ако ми разбиете вратата, ще ми я платите, да знаете! Хей, вие вътре! Отворете!

Ингрей се почеса по челюстта — нормалната му човешка челюст, не муцуната, и изграчи:

— Добре съм!

Халлана стоеше, сякаш пуснала корени в пода, дишаше учестено и го гледаше с широко отворени очи.

— Да. — извика тя. — Лорд Ингрей… се спъна и събори масата. Ще се оправим. Не се притеснявайте.

— Май не сте добре.

Ингрей преглътна, окашля се и каза прегракнало:

— Ей сега ще сляза в кръчмата. Слугите на свещената ще се оправят със… с… всичко. Вървете си.

— Ние ще се погрижим за него. — добави Халлана.

Смутено мълчание, последвано от единодушно мърморене — стъпките се отдалечиха.

Всички в стаята си отдъхнаха с изключение на Бернан, който още стискаше лоста. Ингрей се отпусна на пода. Имаше чувството, че костите му са станали на попара. Гадеше му се. След миг вдигна ръце. Веригите се полюляваха тежко от лявата му китка; дясната, хлъзгава от кръвта, беше свободна. Той не можеше да откъсне погледа си от нея — и само смътно регистрираше раздраната кожа и пулсиращата болка. Ако се съдеше по неприятното усещане в косата му, трескавото му въргаляне по пода беше скъсало част от пресните шевове.