Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 28

Ингрей стисна унило дръжката на ножа и погледна в ясните очи на своя вълк. „Не искам да те убивам. Толкова си красив. Искам да останеш при мен“. Чистите челюсти се отвориха и показаха остри бели зъбки, Кумрил си пое шумно дъх, но вълчето само близна Ингрей по ръката. Хладното черно носле побутна свитите му около дръжката пръсти и Ингрей едва успя да преглътне сълзите си. Вълчето се изправи между коленете на Ингрей, вдигна глава и погледна убиеца си право в очите, с пълно доверие.

Не биваше да оплеска нещата, не биваше да причини ненужно страдание с допълнителни удари. Опипа с ръце шията, плъзна пръсти по твърдите мускули и меките издутини на артерията и вената. Стаята се беше размазала като сива мъгла. Вълчето се гушна в него. Ингрей вдигна ръка, замахна и заби ножа с всичка сила. Усети поддаващата плът, горещата кръв плисна по ръцете му и попи в козината. Усети как вълчето се отпуска в ръцете му.

Тъмният поток нахлу в ума му като порой кръв. Вълчи животи, живот след живот, колиби и огньове, замъци и битки, обори и конюшни, желязо и огън, лов; лов след лов, плячка след плячка, но винаги в компанията на хора, никога с вълча глутница; и още по-назад, по-назад дори от спомена за огън, в безкрайни гори, потънали в сняг под лунната светлина. Беше твърде много, твърде много, прекалено много години… очите му се подбелиха.

Разтревожени викове — гласът на баща му:

— Нещо не е наред! Проклет да си, Кумрил, хвани го!

— Целият се тресе… прехапал си е езика, милорд…

Приплъзване на време и място и ето че вълкът му беше привързан — не, той беше привързан — червено-копринени корди шептяха и мърмореха наоколо му, гърчеха се, вкореняваха се в него като лози. Неговият вълк им се зъбеше, белите зъбки се затваряха и късаха, но кордите израстваха наново с ужасяваща бързина. Увиха главата му и стягаха, стягаха болезнено.

После непознати гласове нахлуха в делириума му, дразнеха го. Вълкът му избяга. Споменът за гадния сън се пръсна и изтече като вода.

— Не може да е заспал — очите му са полуотворени, виж ги как святкат само!

— Не, не го будете! Знам какво трябва да се прави с такива като него. Трябва някой да ги сложи да си легнат или, и аз не знам, пощуряват или нещо такова.

— Аз изобщо не смятам да го доближавам — виж му меча в ръката!

— Добре де, тогава какво?

— Донеси още свещи, жено. О, слава на петимата богове, ето го неговия човек.

Колебание, после:

— Лорд Ингрей? Лорд Ингрей?

Светлината на свещите се удвои, после още веднъж. Ингрей примигна, изстена, разбудил се изведнъж. Главата го болеше нетърпимо. Не беше в леглото, прав беше. Потресът го събуди окончателно.

Беше в храмовата лечебница, а не в малката стаичка. Нощницата на свещения беше натъпкана наполовина в панталоните му, но краката му бяха боси, стъпили здраво на пода. В дясната си ръка стискаше меча си.

Наобиколили го бяха стюардът, една от слугините, натоварени да надзирават Аяда, и гвардеецът, когото Жеска беше оставил на пост за през нощта. Е, не го бяха точно заобиколили — първите двама бяха залепили гърбове о стената и го гледаха с ококорени ужасени очи, а третият пристъпяше от крак на крак при задната врата.