Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 260

— Беше ли… — почна Аяда.

— Мисля, че не. Обикновен беше, като първия. Хайде да продължим нататък.

Докато вървяха през снега в тесния вътрешен двор, Ингрей измърмори:

— Закъснях. Трябваше да дойда по-рано.

— Стига, няма смисъл. Не си знаел. А дори да си знаел, още не си бил овладял силите си.

— Да, само че откачам при мисълта, че е имало време, когато съм можел да го спася, и то е изтекло през пръстите ми. Даже не знам кого да обвинявам — себе си, Храма или боговете…

— Ами тогава не вини никого. И майка ми и баща ми умряха рано. Да, те отидоха при боговете си, което ми беше някаква утеха, но… недостатъчна. Съвсем недостатъчна. Смъртта не е стандарт, по който да се оценяваме, или да се гълчим заради нея.

Той се наведе и я целуна по косата под лунната светлина.

Качиха се по вътрешното стълбище при стената и тръгнаха покрай стражевата пътека чак до най-високата точка на бойниците, над реката, и там спряха да погледат стръмната долина на Брезовручей. Водата се гънеше като черна коприна между стоманения блясък на пълзящия по бреговете й лед. Снежната покривка по склоновете улавяше светлика на залязващата луна в бледо синкаво сияние, прорязана от клоните на оголените дървета като надраскана с въглен паяжина, освен там, където групи ели бележеха височините или туфи бодлива зеленика тъмнееха загадъчно в ниското. Голите клони на брезите се сливаха със снега и сенките.

Стояха и гледаха долината. Аяда се разтрепери въпреки топлите си вълнени дрехи и Ингрей я прегърна. Тя му се усмихна благодарно. „Ти ме топлиш точно толкова, колкото аз топля теб, любима…“

Този път Ингрей усети привидението преди Аяда, макар че тя усети внезапното напрежение в тялото му и моментално обърна глава да проследи погледа му. На няколко стъпки от тях бавно се носеше мъглива форма, по-плътна от другите, издължена, почти с човешки ръст. Вътре в нея се гушеше друга, като дим, обвит от мъгла.

Ръцете на Ингрей се свиха конвулсивно около Аяда, после я пуснаха.

— Доведи Просветен Левко. Побързай!

Тя кимна и хукна към стълбите.

Ингрей стоеше притихнал, почти не смееше да диша, от страх видението да не избледнее или да не избяга като другите. Сякаш можеше да различи нещо като глава в горния му край, както и крака, но черти не се различаваха. Въображението му се опита да насложи отгоре бащиното му лице и тогава тай с потрес осъзна, че вече не си спомня точно лицето на лорд Ингалеф. Външният вид на баща му никога не беше имал голямо значение за Ингрей; не лицето, а силата на присъствието му го бяха сгрявали; гръмовният му глас, вибриращ в гърдите, където бе прислонявал глава като малък, му беше обещавал сигурност.

Илюзия за сигурност, „Скоро и аз може да стана баща и не ще мога да осигуря на детето си идеалната сигурност. Тя винаги е била илюзия. Дали и моите деца ще ми простят, когато разберат за провала ми?“

Бързи стъпки през снега и тежко дишане оповестиха появата на Аяда и свещения. Левко спря и се взря покрай Ингрей в бледото привидение.

— Ингрей, това ли е…

— Така… — Ингрей понечи да каже „така ми се струва“, но после го промени: — Да. Сигурен съм. Просветени, какво да правя? Иска ми се да го питам за много неща, но то няма уста да ми отговори. Едва ли може да говори. Дори не знам дали ме чува.