Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 258

И ето че вече прехвърчаше сняг, когато Ингрей и Аяда напуснаха Изтокдом по югоизточния път към долината на Стръв в експертната компания на Просветен Левко. Ингрей настояваше да бързат въпреки студа. Твърде вероятно беше вече да е закъснял за онова нещо — но пък мисълта, че може да го е изпуснал за една бройка, беше непоносима. Стигнаха до мястото, където се сливаха Стръв и Брезовручей, в деня на зимното слънцестоене, когато беше и Денят на Бащата, съвпадение, което вдъхна на Ингрей надежда напук на онова, което диктуваше разумът му и мнението на просветения светец.

— Боя се, че това ще е като да гониш вятъра, братовчеде — изказа мнението си Ислин кин Вълчсакала, кастеланът на Брезов лес. — За всичките десет години, откакто съм тук, нито съм видял, нито съм чул някой да говори за призраци в цитаделата. Но ти си добре дошъл да ги търсиш, щом искаш. — Ислин изгледа смутено Ингрей и двамата му спътници, после вдигна ръка към устата си и се прозя. — Когато се уморите да обикаляте на тъмно в студа, топлите пухени постели ще ви чакат. Моята вече ме зове. Моля да ме извините.

— Разбира се — каза Ингрей и кимна любезно. Ислин му отвърна по същия начин и излезе от голямата зала.

Ингрей се огледа. Две големи восъчни свещи в посребрени аплици на стената хвърляха топли отблясъци из залата, а кроткият огън в каменното огнище прогонваше отчасти студа. Зад тесните прозорци дебнеше само среднощният мрак, макар гъргоренето на бързия Брезовручей, който още не беше замръзнал, нищо че бреговете му вече бяха обточени с лед, да долиташе смътно до тях. Стаята си беше почти същата като в онзи паметен ден, когато той и баща му се бяха сдобили със своите вълци, и все пак… не. „По-малка е и по-провинциална, отколкото си я спомням. Как е възможно една стая с каменни стени да стане по-малка?“ Аяда каза притеснено:

— Братовчед ти се държа доста резервирано по време на вечерята. Дали не е заради душевните ни животни?

Устните на Ингрей се извиха в кратка и непочувствана усмивка.

— Може би, малко. Но според мен се притеснява най-вече да не използвам новото си влияние в двора, за да му отнема наследството.

— А ти би ли искал? — любопитно попита Аяда. Ингрей свъси вежди.

— Не. Твърде много лоши спомени витаят тук. По-силни са от хубавите и ги задушават. Предпочитам да оставя зад себе си и хубавите, и лошите. Освен един.

Аяда се обърна към Левко.

— Е, светецо? Какво разкрива свещеното ти зрение? Прав ли е Ислин? Че тук няма призраци?

Левко, който беше превключил на обичайния си режим още откакто бяха пристигнали следобеда, като имитираше хрисимото поведение на един обикновен и почти невидим свещен, поклати глава и се усмихна.

— В един толкова стар и голям замък би било чудо да няма поне няколко. А твоите шамански сетива какво ти казват, Ингрей?

Ингрей вдигна глава, затвори очи и подуши въздуха.

— От време на време като че ли подушвам някаква слаба и странна тъма във въздуха. Но по това време на годината едва ли е изненадващо. — И отново отвори очи. — Аяда?