Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 246

Ингрей се завъртя бавно и погледът му попадна на високия воин с вълчата кожа, когото беше видял по-рано. Даде знак на привидението да пристъпи напред и се взря в бледите му черти. Призракът се усмихна и кимна кротко, сякаш да му вдъхне кураж, после падна на едно коляно пред Ингрей, хвана лявата му ръка и сведе глава. Омаян, Ингрей протегна десния си показалец, по който се стичаше тънко ручейче кръв от подгизналата превръзка на отворилата се отново рана, и размаза една капка върху челото на воина. Притесни се не на шега, защото сега призракът му се стори съвсем солиден, а не течен като преди, и се зачуди какво ли говори това за собственото му променено състояние.

— Ела — прошепна Ингрей и душевният вълк на воина, толкова древен и износен, че приличаше повече на тъмно петно, изтече през пръстите му. Воинът се изправи и вдигна лице към чакащите свещени, после протегна ръка към Просветен Осуин в жест наполовина поздрав, наполовина молба. Осуин хвърли кос тревожен поглед към Халлана, която му закима енергично, и протегна ръка да хване ръката на привидението. Вълчият воин я стисна, усмихна се блажено и се стопи.

— О — каза Осуин с пресекващ глас и от очите му потекоха сълзи. — О, Халлана, не знаех…

— Шшш — рече тя. — Сега вече всичко ще е наред, струва ми се. — Облиза устни и погледна Ингрей, сякаш той беше кръстоска между някакво прославено произведение на храмовото изкуство, което е дошла да види от много далеч, и любимото й дете.

Ингрей се огледа отново и даде знак на друг воин да се приближи. Мъжът коленичи, после тромаво и обнадеждено вдигна с две ръце главата си. Ингрей беляза и неговото чело с червено, каквото и да значеше тази последна капка от света на материята, и освободи един тъмен ястребов дух, който литна в нощта и изчезна. И този воин протегна ръка към Осуин и този път Ингрей видя, точно преди мъжът да се стопи, как му беше възвърната целостта. „Значи Бащата те поведе по пътя ти“.

Призрачна жена пристъпи напред, млада на вид; носеше знаме, което се разви и в центъра му се облещи фучащата котка от древния герб на Рисовгьол, кин, чиято мъжка линия се беше прекъснала преди две столетия. Когато пое ръката й, Ингрей с изненада усети още две опърпани души, прилепили се към нея през знамето й. Рисът й беше тъжен и умърлушен, а другите две същества бяха толкова изтънели, че се изнизаха през пръстите му, без да ги познае. Ингрей беляза челото й с три успоредни червени резки, което, изглежда, беше достатъчно, защото тя стана и тръгна към Джокол, който се усмихна широко, взе ръката й, целуна я и й каза нещо на ухо, преди жената да изчезне. Ингрей можеше да се закълне, че чу тих смях, изпълнен с внезапно веселие. „Джокол за Дъщерята, да. Дамата на пролетта е известна с изобилните си благословии“.

Следващият беше кльощав старец — той отиде при Левко, по чието лице се изписа дълбока замисленост, след като привидението си замина. „Левко за Копелето естествено“.

— Принц Биаст — тихо подвикна Ингрей. — Боя се, че сега ще ми трябвате вие. — „Биаст за Сина. Разбира се“.