Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 248

А после започна да се чуди кой ще стигне пръв до края — воините му или самият той. Може би щяха да стигнат там заедно, в съвършено равновесие.

Дартакийските стрелци пристъпиха напред някъде в средата на нощта. Ингрей нямаше представа какво да прави с тях, защото те не носеха душевни зверове, които да освободи. Какъв случаен ефект на магията беше хванал в капан и техните души, какъв наниз от прекъснато заклинание, божествен дар, нощна битка и кърваво жертвоприношение ги беше затворил тук, той нямаше представа. Въпреки това ги беляза с кръвта си като другите, те му благодариха с поглед като другите и той ги предаде на очакващите ги богове, също като другите.

Жената Вълчаскала го целуна по челото в замяна на кръвната му благословия, а после, очевидно решила да угоди на себе си, го целуна и по устните, преди да се обърне към Халлана. Неговите устни се вледениха за миг от студа на устата й, но пък нейните се стоплиха с отсянка на цвят, като спомен за миг на щастие, така че сделката изглеждаше справедлива.

В мрака преди зазоряване, когато звездите и вехнещият полумесец се скриха зад плътни облаци, Ингрей най-сетне стигна до горчивия край на задачата си. Двайсетина привидения се бяха скупчили далеч от него, извърнали бледите си лица от боговете. Ингрей се обърна към Осуин.

— Просветени, какво да правя с тях? — И махна към привиденията — неспособни да избягат от него, нежелаещи да дойдат при него.

Осуин си пое дълбоко дъх и каза неохотно, сякаш повтаряше стар урок:

— Небесата плачат, но свободната воля е свещена. Значението на „да“ се основава на способността да кажеш „не“. Така както принудителната женитба не е женитба, а е равна на изнасилване. Боговете или не могат, или не искат да насилват душите ни — във всеки случай не го правят. Доколкото аз знам — добави ученият в него.

„Тези двайсетина също са загинали на Кървавополе; дългът ми към тях си остава“. Ингрей отключи гласа си и заповяда на всеки от отчаяните призраци да пристъпи напред, даде им капката си кръв и освободи душевните им твари. И ги пусна. Повечето се разнищиха, избледняха и се стопиха напълно още преди да стигнат дърветата.

Оставаха само двама — маршалът със златния колан, който беше останал цялата нощ с Аяда и кралското знаме на Вълчаскала; другият беше съществото, до което — и за което — маршалът беше загинал на Кървавополе. Ингрей вложи почти всичката си останала сила, за да принуди Конскарека да пристъпи напред. Накрая и двамата се озоваха на колене.

„Този не е като другите“. Душевния кон на Конскарека го нямаше, също и кралския му дух, но поредицата от души оставаше, поколения графове Конскарека все още се бутаха неспокойно в изтерзаното му призрачно тяло. Ингрей посегна предпазливо към останките от Уенцел в кашата и прошепна: „Ела“. И по-силно: „Ела!“ Създанието пред него се разтресе, но индивидуална душа така и не се отдели. Ингрей се зачуди дали не е допуснал тактическа грешка — ако си беше опитал късмета с Конскарека в самото начало, преди дългата нощ да го умори, дали не би могъл да раздели онова, което отдавнашното заклинание беше сляло? Или тази задача просто не му беше по силите? Беше почти сигурен, че е така. Почти.