Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 17
Лоис Макмастър Бюджолд
— Ами — замислено рече тя, — вярно е. Или поне всичко живо тичаше насам-натам, всички се плискаха и се заливаха от смях. Много глупаво беше и доста миризливо, но човек трудно би съзрял нещо зло в това, което правеха. Разбира се, племето не правеше
— Сериозно. — сухо рече Ингрей. — Точно по този въпрос не са се разбрали дартакийските квинтарианци и древните лесовници. — Защото и двете страни бяха почитали все същите петима богове. — Така че, когато така нареченият Одар Велики избил четири хиляди военнопленници от Лесовете на Кървавополе, уж не се бил молил изобщо. Което, предполагам, го прави правоверен квинтарианец, а не еретик. Някакво друго престъпление може би, но не и човешко жертвоприношение. Всъщност спорен теологически въпрос.
Въпросното клане на цяло едно поколение млади душевоини беше пречупило гръбнака на местната съпротива пред завоевателите от изтока. През следващите сто и петдесет години земите, церемониите и народът на Лесовете били насилствено прекроени според дартакийските обичаи, докато огромната империя на Одар не се разпаднала заради кървавите дрязги между не толкова великите му наследници. Само че ортодоксалното квинтарианство беше надживяло наложилата го империя. Забранените животински жертвоприношения и мъдрите песни на горските племена се изгубили и почти напълно били забравени в новите Лесове, малка част от тях оцелели само в селските суеверия, детските стихчета и в някоя и друга история за призраци.
Или… не са били забравени напълно и не от всички. „Татко, къде ти е бил умът? Защо стовари на плещите ми това животинско светотатство? Какво си се опитвал да направиш?“ Старият болезнен въпрос без отговор… Ингрей го прогони от мислите си.
— Е, сега май всички сме нови лесовници — продължи да разсъждава на глас Аяда. Вдигна ръка към тъмната си като на дартакийка коса и кимна към косата на Ингрей. — Почти всички оцелели кинове от Лесовете имат дартакийска кръв в жилите си. Всички сме мелези. И сме наследили греховете както на Одар, така и на племената. Доколкото знам, и моят шалионски баща също е имал дартакийски предци. Тамошните благородници, в Шалион, са от смесена порода, винаги така е казвал, нищо че се гордеят с родословните си дървета.
Ингрей отхапа от месото, задъвка и не отговори нищо.
— Когато вашият баща ви е дал вълка — подхвана тя, — как…
— Идете да хапнете нещо. — прекъсна я той с пълна уста. — Тепърва има да яздим. — Стана и тръгна към фургона и кошниците с провизии. Не че му се ядеше още, но не му се слушаха и брътвежите й. Избра си една не твърде червива ябълка и тръгна да се разхожда, като отхапваше лениво. До края на почивката гледаше да стои далеч от лейди Аяда.
С напредването на следобеда кортежът минаваше през все по-полегати възвишения, селца се виждаха по-често, нивите ставаха по-обширни. Слънцето вече скланяше глава към върховете на дърветата, когато спряха. Един каменист брод, който бяха прекосили с лекота на идване, сега се беше скрил под пълноводната мътна вода на придошлата от дъждовете рекичка.
