Читать «Дилемата на съноплетачката» онлайн - страница 20

Аная метна към приятеля си яростен поглед.

— Значи си знаел! И дори не ме предупреди!

— Нямаше време — спокойно отговори той.

— И какво ще правим?

— Ти можеш да отидеш до видеофона и да извикаш шериф Йодер. Помоли го да дойде след около час. После ме чакай в кабинета. Чарлз, отложи вечерята с един час. Мисля, че ще се справим дотогава.

— О-о-о! — Аная подскачаше около Чалмис като нетърпелива планетка-спътник около Юпитер. — А какво смяташ да правиш?

— Да поканя нашият гост на разходка.

— Добре, нека бъде по твоему — навъсено се съгласи тя. — Но… моля те, по-внимателно.

— Аз винаги съм внимателен. И не забравяй — ти се съгласи да оставиш тази част от плана на мен.

Чалмис излезе от къщата и се отправи към вратата. Мракът се сгъстяваше.

„Парадният вход“ представляваше приличаща на паяжина конструкция, разположена на известно разстояние от къщата. Интеркомът беше монтиран от външната страна в един от пилоните на вратата. Кинси чакаше там, облегнат на пилона и ровейки земята с острия връх на обувката си. Той се напрегна, забелязвайки Чалмис, после леко се отпусна, убедил се, че стопанинът е сам.

— Господин Кинси? — вежливо попита Чалмис.

— Ъ-ъ… капитан Дюбауер? — отговори Кинси. — Много съжалявам, че ви обезпокоих, но трябва да обсъдя нещо много спешно с вашата гостенка, мис Рюи.

— Да, тя ми съобщи. — Чалмис набра кода за отключване. — Вкарайте флайера си вътре и го оставете на тази полянка, след което ще идем при мис Рюи.

Кинси изпълни инструкциите му. Виждаше се, че малко нервничи. Чалмис заключи вратата с друга кодова комбинация и се отправи към гористия участък на своята територия. Скоро Кинси го догони.

— Това е доста деликатна и лична работа — намекна Кинси. — Може би тя ще пожелае да я обсъжда само с мен. — От тонът му се подразбираха някакви близки отношения с Аная. Чалмис оцени артистичността на фразата.

— Но, разбира се — сърдечно се съгласи той. — Мис Рюи е в лятната къща, точно зад тази гора. Там никой няма да ви безпокои: уединението е пълно.

— Работата може да отнеме малко повече време — мигновено глътна примамката Кинси.

Те навлязоха в гората. Тук беше тъмно, прохладните влажни чимове и земята под краката им бяха покрити с дебел слой листа, натрупани от много години. Горните пропукваха, а долните се бяха разтопили до хлъзгава чернота, заглушавайки звука от стъпките. Край пътеката стърчаха клони и криви усукани корени.

— Продължете напред, нататък пътеката става тясна за двама — предупреди Чалмис. Той се спря и се наведе за да изтърси някакъв боклук от обувката си, след което извади от джоба си дистанционен пулт и магнитофон. Изминавайки няколко крачки, той се разположи удобно върху паднало дърво и извърши някакви манипулации с пулта.

— Е, достатъчно се отдалечихте, господин Кинси. Не ми се иска да се загубите в гората.

Чалмис остави пулта и магнетофона на дънера до него. Кинси рязко се обърна, на лицето му се появи подозрение.

— Какво е това? — Той бързо огледа Чалмис. Не откривайки нищо, напомнящо оръжие, той се хвърли към стопанина и в движение се натъкна на невидимата стена на силовия екран. Кинси залитна, но не падна. — Какво става, капитане?