Читать «Българи от старо време ((За памет на Братя Миладинови и на Н. Герова))» онлайн - страница 52

И дядо Либен играл дотогава, дорде баба Либеница не дошла при него и дорде му не казала.

— Стига вече, Либене, стига вече; момичетата искат да поиграят; време е и тях да погледаме!

— Е, ако стига, то стига! Играйте, момичета, играйте за здраве! — казал дядо Либен на момичетата и погрозил им, не зная по каква причина, с пръста.

Момичетата, момчетата, жените и даже старците излезли на двора, хванали се на полукръг и захванали да скачат. Помайчимата извела невестата на двора, а невестата се поклонила на сватовете и хванала се на хорото. Когато сватовете се развеселили, то в това хоро приняли участие още баба Либеница и хаджи Генчовица.

Почти всичката махала, ако не всичкото село, дошло около хаджи Генчовата къща да погледа на хорото: едни се катерили по стобора, а други по сливите и по керемидите, много бабички, момичета и момчета гледали през някоя дупчица по стобора. Бабичките гледали така, както гледа всяка една котка на врабчетата, които чуруликат по плета, и преди време се облизвали вече за бъдещата плячка, която рано или късно трябвало да напълни устата им.

От Лилиното и от Павлиновото лице се отражало щастие; били весели и техните родители и роднини. А ако искате да говоря истина, то били щастливи и всичките сватове: миловидните лица на момиченцата, разцъфналите вече лица на жените и мъжете и сбръчканите лица на чичовете, на бабите, на стрините, на наните и на уйчовете блестели от радост.

Когато се наиграли всички до насищане, то изпили още по една и тогава цялото веселие, т.е. всичката компания отишла в къщата на дяда Либена да довърши останалото. Когато вървели из улицата, то циганите свирили и пели:

„Бре, Иванчо белогражданино, обърни се — Белиград изгоря“ „Нека гори, века пуст остане! В Белиград съм три години живял: на първата — за бързата коня, на втората — за дългата пушка, на третята — за хубава мома. Па изпратих либе да ми искат, тие казват — нека чака, чака, нека чака, дордеесен дойде. Азе чаках, дорде есеи дойде. па изпратих либе да ми искат, тие казват — нека чака, чака, нека чака, дорде пролет дойде. Азе чаках, дорде пролет дойде, па изпратих либе да ми искат, тие казват — нека да не чака, че сме вие Станка погодиле, а него сме за кум окумиле. Запеле са гиздави невести, след тях пеят моми чернооки: — Венчай, куме, ама не въздишай! — Не въздишам, сърце ми въздиша. — Венчай, куме, ама не проклинай! — Не проклинам, сърце ми проклина“

В дядовата Либенова къща произходило това, щото и в хаджи Генчовата, и гостите си отишли около полунощ.

VI. Разкъснало се

Дядо Либен седял на кьошка и гледал безсъзнателно към планината, а котуракът го драскал със своите остри нохти за ръкава, защото му се искало да го помилват и да му кажат: „Бре, котане, издяволил си се и изгалил си се!“ Но като видял, че неговият господарин не желае даже да погледа на него, то се разсърдил, отстъпил на няколко крачки назад, направил с гърба си дъга, подраскал килима, погладил си зурлицата, полизал си длановете и пак се приближил до дяда Либена, но дядо Либен, който излязъл вече из своето търпение, хласнал своя котан бей с лахтека и котан бей бил принуден да се разсърди дотолкова, щото отишъл на покрива, за да си търси друга компания. С една дума, дядо Либен бил не на своето място и сърдил се на нещо си: „Тъй, тъй, трябва да се поговори с хаджи Генча и да се разпита добре за всичко. Работата излазя не съвсем добра. Хората не би говорили на вятъра. Но хаджи Генчо, както ми се чини, е добър, умен и учен човек, той пее на певницата… Не, тая работа не е тъй, както е! А, ето и него.“