Читать «Българи от старо време ((За памет на Братя Миладинови и на Н. Герова))» онлайн - страница 54
Любен Каравелов
— Мене да изгоните? Мене, хаджи Генчо, който е ходил в Ерусалим на поклонение! Не, байо Либене, аз и сам ще да си ида и никога вече няма да стъпя в къщата ви, никога… — извикал хаджи Генчо с пяна на устата.
— Много по-добре ще бъде, ако ти повече не пристъпяш през прага ми.
— И своето момиче няма да ви дам; не давам аз детето си на такива люти зверове.
— Прохандакосай се ти, богопродавецо; потъни в земята заедно със своята дъщеря; аз и сами не ща да женя сина си за твоята дъщеря — това ще да бъде добро и за душата, и за тялото, защото, ако го оженя за нея, то ще да бъде от бога грешно и от хората срамотно.
— Аз съм богопродавец, аз? Ех, лъжеш ти, Либене, лъжеш като брадат циганин.
— Не, не лъжа, ти си продал душата си на дяволите и на таласъмите: за това нещо всичката околица знае.
— Да задуши дяволът всинца ви: всичките клеветници и всичките богохулители!
И захванали се цели купове проклятия и псувни.
— Вън, чифутино проклети, вън! Да не ми си се показал още веднъж пред очите… Кълна ти се в името на св. Харалампия, че ще те задуша като куче! — вика сърдито дядо Либен.
Хаджи Генчо станал, вземал тоягата си слязъл долу; а из устата му излазяли всякакви псувни и всякакви проклятия: куче, добиче, вампирин, върколак и пр.
— Гущер, змей, богопродавец! — викал след него дядо Либен и кръстил се.
Хаджи Генчо вървял и мислил: „Пък какво ли сьм направил Либену, та се сърди като делибашин? Аз и сам вече забележвам, че тука има нещо. Децата не дохождат в училището да се учат; поповете завчера в черквата гледаха на мене чудно и страшно; — всичкият свят бяга от мене — тука се крие нещо.“
Като размишлял така, хаджи Генчо се върнал назад и сторил намерение да иде пак у дядови Либенови да се обясни със сърдития старец, но не можал да се реши да изпълни своите намерения, защото и неговата глава, както всяка човеческа глава имала някаква си неопределена гордост; той се върнал дома си и намислил да пише Либену писъмце. Той извадил из раклето едно парче хартия, която останала от ланската есен, когато баба Хаджийка залепила прозорците си, извадил из пояса си дивита, който приличал на арнаутски пищов, изтърсил из него едно орльово перо, седнал на земята турски, турил хартията на коляното си, изплезил езика си и захванал да пише:
„Любезные дядо Либене, вси домочадки и чадца, здравствуйте о Господе многолетно!
Не ми е писмото за друго, а само да се разбереме как сме живо и здраво и молим бога за ваше здраве. Не подобает нам на старост разпри заводити, яко и господ наш не веле их заводити, и света Богородица троеручица не веле и свети Синай, и свети Спас, и свети Георгiи и свети Ован, и свети Врач, и все свитiи, богоноснiе и мученики не велеша. Прозрите, како глаголет господ: идите в огон вечнiи, разпри начинающiе и богохулители. Ты же, байко Либене, призивал еси дявола и ангела его, и бога прогневил еси: но аз понеже и обаче не злой и не безчинник есмь, то прощаю тебе и изпонляю слово писанiя: любите враги ваша. Ех, байо Либене, аз грешный человек хочу вопросити тебя: достойно ли за старое вино разпри заводити, хулитися и ругатися? Недостойно есть много пити вина, днес азъ и въ уста его не прiях, тьi же много его еси пил и прегрешил еси — проси у бога прощенiя, зане благословено вино, а проклято пиянство. Аз на месте твоем рек бы на момчетата все старое вино из зевникът, изнести и казал бы хаджи Генчу пiй хаджи, колико ти чрево соберетъ. Сделай же тако, байо Либене, сице и Господ вседержитель простит тебя, а дьявол изчезнетъ.
