Читать «Българи от старо време ((За памет на Братя Миладинови и на Н. Герова))» онлайн - страница 2

Освен черковнославянските писания хаджи Генчо знае още влашки, малко руски, малко турски, малко гръцки, с една дума, той се счита за най-учен човек не само в Коприщица, а и в Стрелча, и в Краставо село, и в Татар Пазарджик, и по Мараша в Пловдив. Когато кадият дойде в Коприщица и когато рече на коприщенци да му изпроводят някой по-умен от самите коприщенци човек, за да си поговори с него да мъртвото тяло или за някоя друга работа, то коприщените, като умни и опитни хора, всякога му пращат хаджи Генча. И ето, иде хаджи Генчо при кадията, разговаря се с него, много говори, сладко говори така, щото кадият почти всякога прехапе устната си и рече: „Окумуш адам (учен човек) е тоя хаджи Генчо!“ — Повече не знае и що да каже, не намира думи.

Хаджи Генчо е учител в Коприщица: него всеки познава като червеното яйце, всеки го почита и всеки се бои от негова милост — и първите, и последните. Попитай за него даже и Пейча слепия — който живее при черковата и който в събота и в неделя събира милостиня, а в другите дни я пропива в кръчмата, с една дума, онзи Пейчо, който твърде хубаво свири с гусли и пее песни за Крали Марко и за деветте змея, — то и той ще да ти каже:

— Иди ти там през Герджиковия мост, в бялата къщица с дългите стрехи и със стъклените прозорци, там ще и да го намериш. А защо ти е хаджията? — пита най-после Пейчо като всеки любознателен човек.

— Да ми напише писъмце до мой Станя — казваш ти.

— Той ще да ти напише… Той хубаво пише — ще да каже Пейчо и ще влезе пак в механата.

Щом хаджи Генчо стане утринта от постелята си, то тоя си час отива в черкова, а из черкова, щом се свърши службата, си отива право у дома и нийде се не запира: само в събота и в неделя закъснява по малко: в събота той събира пшеничка за душата на блаженопочиващите, а в неделя отива у някого на гости, за да поопита греяната и да пиине кавенце.

У коприщенските старци, както е вече назначено от най-старите времена, съществува такъв християнски обичай, щото в събота, когато излязат из черкова, после службата, да седнат пред черковата под стряхата на дървения миндерлък и да гълтат за „бог да прости“. Седнат старците под стряхата, изваждат из пазухите си или из поясите си своите сини с бели звездици кърпи, двата края воврат в пояса, а другите два държат в ръка, а бабичките и момчетата изнасят из черковата освещената пшеница, която е смешена с мед, с тълчени орехи, със смокини, с печено кукурузено или пшенично брашно и със захар, и със своята попова лъжичка раздават тая пшеница на старците и на свещениците, за да поменат умрелите им родители. От другата страна, като царските войници, стоят наред и поповските, и непоповските момченца и чакат и за своето гърло пшеничка и щом я вземат в ръка, внасят я по-скоро в устата, щото даже и време нямат да проговорят обичното според обредите желание: „Бог да прости мъртви души!“ На старците и на децата бабичките дават по една лъжичка, а хаджи Генчу по две, и то за това, че той им пише помениците. Ех, да би вие знаяли как тоя хаджи Генчо пише тия поменици! — С окиси, с варии и с титли, като да са напечатани, и даже поп Георги, който често обича да бърка словото божие, чете хаджи Генчовите писания като вода и никога не казва „Габа“ наместо „Гана“.