Читать «Съкровищата на Дяволската планина» онлайн - страница 72

Под вещото ръководство на Мартин Ларсензвеи всички се впрегнахме да изсичаме палмите, които ни посочваше майсторът, за сал. Приготвихме цял куп здрави лиани, от които сплетохме дебели въжета. За два дни салът беше готов. В средата измайсторихме кабина, в която поставихме всичкия си багаж, чантите с диамантите и в отделна преграда всичко, каквото можахме да намерим годно за ядене, както и стотина нарове да си разквасваме устата.

По-нататъшното престояване около езерото можеше да ни струва живота, както на каторжника от Канена. И без това някои от нас вече се оплакваха, че сутрин им се спи, събуждаха се омърлушени и изтощени. Очевидно някаква зараза проникваше в кръвта и ни я тровеше. Вечер краката ни се подуваха и трябваше по цял час да ги топим в езерото.

Очите на Алън Ландис кръвясаха и застинаха в някакъв странен плах поглед. Избягваше да остане насаме с Пърси Норман. Постоянно търсеше да се ангажира в нещо и всяка вечер проверяваше в ред ли са пистолетите на кожения му колан.

Пърси Норман също беше станал мълчалив, подозрително се съсредоточаваше в една точка и дебнеше кой къде се движи. С мъка той качи на сала пълната си кожена чанта. Светът за него беше станал много груб, никой не пожела да му помогне. И той като Алън се беше озверил и може би само мисълта за богатството, което носеше, му даваше още сили. Обаче и двамата, изглежда, бяха забравили, че салът няма да ни закара много далече през бързеите и падовете на река Карао и че ще трябва после на слабия си гръб да носят тежките кожени чанти чак до Карони.

Преди да намерим съкровищата на Дяволската планина, ние не се интересувахме много от собствения си живот. Много повече ни влечеше авантюристичното и затова без особени възражения поемахме най-опасни задачи. Но след като станахме притежатели на диаманти, смарагди и злато, след като видяхме богатствата, разпилени из наноса на река Карао и около езерото, у нас се породиха егоистични желания. Впрочем това важеше много повече за Алън и Пърси. Ние, останалите четирима, бяхме сплотени с много по-здрави връзки, които за наша гордост нищо не можа да разкъса. И все пак призракът на златото ни раздели на две групи. А това беше най-лошото, което можеше да ни се случи в джунглата. Последната нощ в оазиса беше най-непоносимата. Никой не можа да заспи. Подозренията плуваха в будния ни ум. Тарантулите чоплеха по телените мрежи. Ние се преструвахме, че спим и се ослушвахме. Най-после в пет часа развързахме чувалите си за спане и се качихме на сала.