Читать «Съкровищата на Дяволската планина» онлайн - страница 71

Игор Незнакомов, скрил се зад скалите на речния бряг, беше изсипал на земята кожената си чанта, сортираше диамантите, смарагдите и другите кристали, увиваше ги в зелени листа и ги нареждаше обратно в чантата си така, че при носенето да не се повреждат. Съмнителните кристали хвърляше в реката.

Докато се любувах на остроумната му работа, чу се гърмеж. Мартин Ларсензвей скочи и хвана отзад Пърси Норман, а Иван Горилата се хвърли върху Алън Ландис и го притисна с колената си върху наноса.

Докато Алън се забавляваше да хвърля върху Пърси Норман излишните си кристали, все пак съществуваше мир. Но когато разядосаният Пърси Норман скокнал и почнал да хвърля в езерото скъпоценностите на Алън Ландис, пружината на вътрешното равновесие и у двамата се скъсала и те се нахвърлили един срещу друг. Ако не бяха се явили навреме Мартин Ларсензвей и Иван Горилата, положително Алън Ландис щеше да застреля англичанина. Огненото острие на оскърблението беше засегнало агонизиращата алчност на Пърси Норман. Напразни бяха всякакви опити да ги помирим. Вечерта край огъня те продължиха с размяната на обиди, нахвърляха се остро един срещу друг и едва ли не извадиха наново пистолетите. Никакво съжаление не се четеше по лицата им.

Аз вече подозирах тайната им. От подслушания разговор бях разбрал, че и двамата са пратеници не само на Петролния картел, но и на някой друг, който е знаел за тия богатства и ще намери начин да получи своя дял. Следователно положението на Алън и Пърси беше много по-тежко от нашето. Дори и да успеехме да се доберем до цивилизования свят, те не бяха сигурни, че ще запазят богатството си. При това трябваше по някакъв начин да си осигурят и нашето мълчание, защото мистър Флеминг не обичаше каквито и да са услуги на други предприятия.

С големи лишения от храна, понеже се хранехме само с плодове и риба, каквато имаше в езерото, за да не пропуснем още някой зелен или розов диамант, ние останахме още два дни.

Алчното опиянение ни раздели и пръсна далече един от друг. Игор Незнакомов и Мартин Ларсензвеи все пак намериха време да ловят риба, а на втория ден отидоха дори на лов за сърни. Пърси Норман се разположи на отсрещния бряг на езерото. Алън Ландис се окопа на отсамния. Аз нямах намерение да търся повече. Разположих се до чувалите за спане и се залових с подреждане и очукване на непотребните кристали от скалното вещество. Повече от половината изхвърлих. Другите, които представляваха действително интересна колекция начело със зеления диамант, увих в парцали от една скъсана риза и ги наредих в кожената си чанта. Опитах я на гърба си. Макар и трудно, можеше да се носи.

Точно отварях дневника си, за да запиша събитията, които се развиваха около езерото, и видях, че Иван Горилата се бори с водата, за да стигне брега. Той тръгнал между скалите по река Карао, открил богат нанос, ровил се няколко часа и се доста отдалечил. На това място нещо му замирисало, но не обърнал внимание. Чак когато видял, че от скалата се готви да скочи една пума, разбрал какво го заплашва. Пушката му била възправена по-назад, до скалата. Без да му мисли много, той скокнал в реката и силната вода го понесла. После се сетил, че има пистолет, но било много късно. Пумата го гонила и дори нагазила във водата, но си намокрила лапите и веднага се дръпнала. Като котка си изтърсила краката. Силното течение го грабнало и преобръщало няколко пъти. Замаян, той стигнал до езерото и се спасил. Развеселен, че се е отървал, той ни разказа как пумата го подгонила като котка и смешно си изтърсвала лапите. После двамата с него се върнахме обратно да приберем пушката. Пумата, разбира се, я нямаше на скалата. Само миришеше. Последната вечер Алън Ландис предложи, за да избегнем грапавините и завоите в пустинята, където не се виждаше никаква пътека, да направим сал и да се спуснем по Карао. След кратко обсъждане предложението беше единодушно прието.