Читать «Съкровищата на Дяволската планина» онлайн - страница 74

Летящите песъчинки се удряха в спалните ни чували и по тях улавяхме посоката на вятъра. Той духаше срещу скалата и ни засипваше с прах. Това беше действието на катастрофалната вятърна ерозия, която през милионите години беше разрушавала и изглаждала червените кварцови конуси, пагоди и разновидни форми на пустинята. Дъждовете, които траят три месеца, разтварят и отнасят тоя прах. Вечното разрушение също беше срещу нас. Все по-ужасни ставаха нападенията на някакви буболечки, които не виждахме, но които упорито стържеха по импрегнираните с каучук спални чували. Те цялата нощ неуморно прояждаха и разкъсваха нишките на чувалите и направиха малки дупки. Сутринта ги заловихме на местопрестъплението и ги смачкахме. Но каква полза? Чувалите ни бяха проядени. Природата им беше дала остри челюсти за службата в суровата пустиня. Те бяха изпълнили великолепно задачата си да влязат в спалните ни чували, но не бяха прояли меките вътрешни обвивки от камилска вълна. Иначе можеха да ни заразят с някоя опасна болест. На светлото ги видяхме. Големи колкото нашите черни бръмбари, които се ровят в говеждия тор.

На сутринта Алън Ландис застана на брега на Карао, замислен как ще преминем през прулома на скалата. Прекарването на сал през теснината беше немислимо. Даже и да рискуваме, ние не знаехме какво има от другата страна на реката. Игор Незнакомов се изкачи и съобщи, че реката е изровила дватри метра пад и скачането с натоварения сал изисква ловкост, каквато ние не притежавахме. А възможността да рискуваме кожените чанти със скъпоценности замая до пръскане главите на Пърси Норман и Алън Ландис. Първият изпадна в умопомрачение, граничещо до лудост, а вторият беше готов да се самоубие.

Мартин Ларсензвей, като научи за положението, веднага предложи да изхвърлим от чантите всичко излишно и да си запазим само най-ценното, което да се носи на гръб:

— Предстоят ни да преминем неизвестно още колко пъти препятствия. Не губете време, няма да чакам никого!

Вампирът на безпокойствието се впи в сърцата на Алън Ландис и Пърси Норман. Те откриха, че е късно да спасяват съкровището си и че положително ще ги изоставим, ако не побързат. От изток слънцето закъсняваше. Черни облаци се носеха ниско. Миришеше на дъжд. Откъм пустинята се вдигна прах. Вълните на реката на бели гребени се натискаха да преминат теснината на скалата. Лешояди кацнаха на скалата. Напрегнатите струни на нервите се дърпаха и огъваха. И двамата продължаваха да гледат пред себе си тъпо, да пресмятат какво да изхвърлят и какво да вземат. И неочаквано, за изненада на всички ни, в края на краищата те предложиха безочливо на Игор Незнакомов и Иван Горилата да им пренесат кожените чанти.

Избухна буря от възмущение. Дори търпеливият Мартин Ларсензвей не се сдържа.

— Това е вече прекалено, господа. Още е рано за тропически дъжд. Но ако започне, нали виждате облаците, ще образува кал, от която не може да си измъкнем краката. А вие безсрамно предлагате не на друг, а на вашите колеги да ви носят чантите. Кой изгони индианците? Нали вие с вашето държане. Как смеете да оскърбявате колегите си. Ще ви чакаме само половин час. Не се ли приготвите, ще ни гоните. Не усложнявайте положението.