Читать «Съкровищата на Дяволската планина» онлайн - страница 73

Дванадесет дълги пръта, привързани за кабината, осигуряваха за известно време борбата с буйната река. Мартин Ларсензвей, Иван Горилата, Игор Незнакомов поеха по-тежкия пост откъм течението на реката, а ние, останалите, се закрепихме към брега. На първия завой на изток се обърнахме със сала си към оазиса и зърнахме за последен път мястото, където изгоря колибата на нещастния каторжник. Всички погледнаха натам. Никой не проговори. Салът се обърна и всичко се скри така, както всичко свършва в един миг след смъртта.

Стадо алигатори и каймани оградиха сала и започнаха да си показват големите уста, из които стърчаха остри зъби. Те тракаха с челюстите си и пръскаха върху нас вода. С прътовете ги разгонвахме, но те ги захапваха и счупваха. Наложи се да се браним с мачетите и да ги сечем. Така за известно време се отървахме от тях, защото останалите каймани се нахвърлиха върху ранените и след страшна борба ги разкъсаха. По пътя налетяхме на няколко стада алигатори и каймани, по-гладни и по-нахални. Заети с управлението на сала и с отбрана срещу алигаторите, не усетихме как достигнахме до една много висока скала, през която река Карао едвам се провираше. Течението на голямата река ни повлече и само сръчността на Мартин Ларсен звей, който заби пръта си в тинята, ни спаси от удавяне. Водата на това място се надигаше и изтичаше от другата страна на скалата под натиск като бързей. С голямо спокойствие норвежецът се напрегна и обърна сала към брега.

Нощта се спущаше и нищо не се виждаше. Мокри, затънали в кал до кръста, изтеглихме сала до скалата да не го отвлече течението. Наоколо наносът и пясъкът на пустинята се сливаха с реката. Наблизо няколко кактуси гиганти с много чепати разклонения мрачно се оглеждаха във въртящия се кръг вода на разлялата се река. Тънък сърп на нова луна плуваше към нас от запад. След големи усилия се измъкнахме на сухо място. Течението на реката минаваше покрай нас, без да ни отговаря на тревожния въпрос: къде ще нощуваме в тоя мрачен прулом.

Измъченият Пърси Норман, разпънат от противоречия, изпадна пак в истерия. Но сега никой нямаше възможност да се занимава с него. Чу се отвратителният вой на царя на пустинята — каиота. Тайнствената склонност на това животно да надушва мърша е удивителна. Гласът на каиота се чуваше между кактусите и дразнеше нервите ни. Кактусите пречеха да се види къде вие каиотът. Но той беше там и не се помръдваше.

Иван Горилата се прицели и гръмна срещу кактусите.

Нямаше нито една клечка дърво да запалим огън, да си светнем и да се посгреем. Студът и вятърът ни пронизваха. Спасението беше само в спалните чували и телените маски.

Всеки си приготви заредена пушката и я постави до главата си. Цялата гни вечеря се състоеше от по един нар. Умълчахме се и чакахме да чуем наблизо воя на каиотите. Без тях пустинята би била непоносимо глуха.