Читать «Съкровищата на Дяволската планина» онлайн - страница 69

Трупът на умрелия, оголен, с разкъсан корем, от който излизаха черни буболечки и мравки, издаваше отровна миризма. Наведената индианка като че се наслаждаваше на тая отровна миризма. Обаче когато Иван Горилата я побутна с едно дърво, тя падна на земята. Тя беше също умряла, простила се с всички земни грехове, без да се разкайва. По всяка вероятност тя беше напуснала племето си някъде в Холандска Гвиана, за да сподели участта на осъдения от французката цивилизация каторжник на безкръвна гилотина. Очевидно той беше избягал от лагера на Кайена през Дяволската планина. Безкрайни страдания, тропическа растителност и жълта треска бяха съкратили живота им.

Великата сила на любовта ги беше съединила чрез веригата на робството, накарала ги беше да преминат джунглата около реката Марони, за да навлязат във Венецуелска Гвиана и да заплатят с живота си за своята любов.

Трупът на мъртвия каторжник носеше №126849, пришит на гърдите му. Индианката е умирала край него с покорната мисъл, че това е наказание на злите духове, защото е напуснала племето си. Суеверието е усилвало нейната агония, когато нощем е чувала рева на хищниците. На лицето й беше изписана страшна гримаса, сякаш ужасът още живееше в мъртвите й очи.

Донесохме много дърва, наредихме ги около колибата и ги запалихме, за да изгори жълтата треска заедно с нейните разпространители — черните буболечки. Нещастниците са хванали жълтата треска или от комарите, или от малките гризачи чрез храната.

Сапун отдавна нямахме. Изкъпахме се в езерото и се изтъркахме с пясък.

Тая човешка трагедия изразяваше фанатичната жажда за живот. Бегълците не са разполагали с нищо, за да се защитят от налитащите ги комари. Случаят ги е довел до тая колиба и те са били може би щастливи за един миг в предсмъртния си час.

Целия ден бяхме потресени от впечатленията. Събрали се след залеза около големия огън, ние прекарахме най-тъжната си вечер. Чувствувахме се омърсени дори да ядем. Легнахме си гладни.

— Какво ли ни очаква и нас? — промълви Пърси Норман, когато се разделяхме за спане.

Натрупаният нанос около езерото и по двата бряга на река Карао представляваше истинска минераложка колекция. През течение на вековете тук са били изхвърляни представителни мостри от всички скални породи на Дяволската планина.

Измити, изчистени от водите на река Карао, тия минераложки мостри бяха шлифовани от търкалянето и блестяха във водата на езерото. Златни люспи и включени диаманти в късове от итаколомита се търкаляха около цялото езеро. Истинско Елдорадо! Диамантената треска на Пърси Норман, Алън Ландис и Иван Горилата, заглъхнала от изтощителното мъкнене на гръб на вече претъпканите със смарагди, диаманти и злато кожени чанти, размъти отново мозъците им и те плъзнаха да се ровят из наноса. Блясъкът на златото във водата, осветена от слънцето с хиляди искри, прониза наново сърцата им. Трагедията на каторжника и неговата индианка беше забравена. Като с магически жезъл диамантите и златото, възстановиха физическите ни сили. Ние наново започнахме да философствуваме, разделихме си езерото на параметри, ровехме из наноса, нагазвахме във водата и забравихме да мислим за храна. Трябваше само един киноснимачен апарат, за да се видим самите как се движехме като корабокрушенци, полуголи, с оригинални цървули от нещавена антилопова кожа.