Читать «Съкровищата на Дяволската планина» онлайн - страница 48

Мракът се сля с облачното небе. Никакво пламъче не се виждаше в жилищата на индианците от другата страна на реката. Огънят ни помагаше да виждаме какво става само в един малък кръг. Вън от него, в тревата и храстите, започна настъплението на невидимите обитатели на джунглата.

Решено бе да дежурим по двама. Падна се на мене и Мартин Ларсензвей да дежурим до полунощ, тъй като Алън с навехнатия си крак не можеше още да стъпва добре.

Запалихме огъня, но това само увеличи настъплението на армията от всички родове организми. Едни бяха толкова малки, че бяхме принудени да запушим ушите си с памук, преди да са пробили тъпанчетата ни. Те така фино хапеха, че не се усещаше това ухапване, докато не почувствувахме сърбежа от него. Вечерята не се състоя. Всичкото ни време беше ангажирано в отбрана. Всяко ухапване ни застрашаваше от някаква зараза. Откъм реката се появиха хиляди комари, които свиреха около ушите ни. Те бяха носители на жълтата треска. Тяхното тънко като игла хоботче само с допирането си пробива кожата и внася заразата. Особено опасни са женските комари, които именно притежават това тънко хоботче. Мъжките само свирят и придружават женските. Мъжките се хранят със сока от цветята, а техните самки се поддържат само с кръвно меню. В тъмнината не можехме да ги различим, затова ги мачкахме, както ни попаднат. Тия диптерас живееха сигурно в блатото при индианското селище. Женските снасят яйцата си на водната повърхност около някоя лилия и когато се излюпят, техните ларви имат големи глави с малки странични четчици, с които вкарват храната в устата си. Такива ларви с хиляди покриват лилиите по блатата. От общо двете хиляди видове комари най-опасни са диптерас — тия, които ни бяха нападнали. Те бяха носители на жълтата треска и представляваха смъртоносна опасност.

Цялата нощ беше посветена на самозащита. Нито един миг не беше възможно да си затворим очите. Сигналите на комарите ни превърнаха на автомати за удряне на шамари. Когато се съмна и се готвехме да се нахраним, открихме, че вътрешността на печената антилопа беше пълна с милиони черни мравки, които се запасяваха с храна. Водни мускаши — мишки, с малки очички и скрити в козината уши, помагаха на мравките в унищожаването на нашата храна. Те бяха изяли почти всички приготвени за вечеря плодове от хлебното дърво. Последните остатъци от тях гризеха няколко мишлета с голи къси опашки, които, щом ни видяха, избягаха и се скриха във водата на Карао.