Читать «Съкровищата на Дяволската планина» онлайн - страница 49

Бяхме вече запознати достатъчно добре с всичко, което съставляваше населението на Венецуелска Гвиана: индианците, термитите, змиите, тапирите, ягуарите, вкусните антилопи.

Тук, в Дяволската планина, сравнително малко неща нямаха връзка с името на тая планина.

С право един пътешественик, от чиито записки узнахме доста за Сиера де Пакароима, казва, че в нейната гвианска част съществувала Дяволската планина, страшилището за индианците. Но тоя знаменит пътешественик се беше движил само по периферията на Сиера де Пакароима, защото никъде в неговото съчинение не се споменава за най-страшното, зеления ад, който отникъде не се вижда, както не се вижда и най-големият водопад „Ате Мей“ — „Момина вежда“.

Индианците ни бяха напуснали. По небето черните облаци хвърляха зловеща сянка. Пърси се чувствуваше окован в мрачни мисли. Когато на сутринта Мартин Ларсензвей му каза, че индианците са избягали, той загуби мимо волята си озлоблението срещу тях, хвана си главата и избяга към Карао, но се върна по-разтревожен. Там, на пясъка, гъмжало от грамадни каймани.

Торнадо

Колкото и да е, индианците бяха за нас все пак голяма помощ, макар че ни създаваха доста главоболия и грижи. Сега без тях се чувствувахме откъснати от света.

Река Карао ни разделяше от селището на другите индианци. Не знаехме от кое племе са. Има цели области в горното течение на река Ориноко, в Андите и тук, в зоната на реките Карони и Карао до Британска Гвиана, където живееха разни индиански племена, които враждуваха помежду си и дори водеха войни. Нашите сигароси може би бяха в добри отношения с тукашните индианци и ако бяха им съобщили за нас, можеха да ни създадат допълнителни усложнения. Рискувахме да попаднем на засада.

Заехме се да поразгледаме местността и да си приготвим храна. После щяхме да решим как да постъпим и узнаем какво представляват тия индианци. Високата трева ни скриваше от погледа на отсрещния бряг. Убихме друга антилопа и малко се успокоихме. Всички умирахме за сън. Отидохме към реката и се опитахме да намерим място за спане. Слънцето не можеше да пробие тежките облаци. Чувствуваше се задух. Монотонни жабешки крякания отвличаха вниманието ни и не ни позволяваха да заспим. Пригласяха им кикотене и гонитба от дърво на дърво, чупене на клони и продължителни писъци на уловени маймуни. Кайманите и алигаторите се биеха в реката. Откъде се намериха тия маймуни, да ни дразнят, когато очаквахме поне малко спокойствие!

Силното, човешкото у нас беше отстъпило пред животинската жестокост на нещата. Напразно се опитвахме да го върнем сега — някаква потайност и несигурност висяха във въздуха и ние ги чувствувахме почти осезателно. Диви бикове профучаваха из тревата с вирнати опашки. Стадо антилопи пробягна на север и се скри някъде. Кикотенето на маймуните продължаваше и звучеше като сърдито котешко мяукане. Пърси, Алън с болния крак, Иван Горилата и Игор Незнакомов скокнаха да гонят маймуните. Ние с Мартин Ларсензвей само отворихме очи, за да видим, че на небето се беше появила дебела облачна ивица с бели краища, която слизаше вертикално към земята. Белите краища от двете страни светеха силно. Горе високо тая ивица като че ли се изливаше от грамаден черен облак. Облакът бързо се удължи, а ивицата се уви като маркуч, свързващ земята с небето, и тогава почна да се върти около себе си. По едно време черният облак се наклони към земята и разтегна маркуча, който стана много дълъг и взе формата на огромна фуния с широкия край надолу. След това почна да се върти със страхотна бързина, като смучеше и вдигаше нагоре всичко, което срещаше по пътя си. Водата на Карао се издигна и заля селището на индианците.