Читать «Съкровищата на Дяволската планина» онлайн - страница 50

Наблизо в джунглата смерчът фучеше и изкубваше дърветата. Легнали по корем, както ни посъветва Мартин Ларсензвей, ние очаквахме следващия номер на серията от беди. Обаче този път природната стихия не само не ни навреди, но ни и помогна. Как ни помогна — това узнахме много по-късно.

На север се появи сиянието на две дъги, които опасваха една над друга целия хоризонт. От изток на ясния фон на небето слънцето позлати цялата низина и тя заприлича на райска градина. От големите платани като облак се издигнаха малки сини пеперуди и накацаха на пясъка да пият вода. Всички облаци изчезнаха; изчезнаха и двете дъги. Синевината като калпак покриваше земята, потънала в зелена растителност и мъгла от изпарения.

Нашето загубено самочувствие се превърна в томление да запазим своя живот. Може би причина за това бяха малките сини пеперуди, които се вдигнаха от пясъка и накацаха по храстите и моравите цветчета между свежата зелена трева да се нахранят. И те бяха изживели ужаса на земетръса и убийствения циклон; и те търсеха след жаждата храна. Нас също ни изнуряваше жаждата. Водата на Карао беше мътна, а тая, която открихме в скалата, където е падала Чурун, беше пълна с жаби.

До тая сутрин в скалата имаше чиста вода за пиене, но след торнадото жабите бяха потърсили спасение в гьола. Сега ни стана ясно кикотенето на маймуните. Те са чувствували приближаването на бурята.

Все още изпитвахме едно неопределено замайване — вероятно от това, че не бяхме спали през нощта. Но вече радостното чувство, че сме живи и здрави, нахлуваше властно и ни зовеше към действие.

Прекрасен див бик се появи на отсрещния бряг на реката да пие вода. Недалече от него цяло стадо антилопи сведоха красивите си глави, за да утолят жаждата си. На сто метра от мястото, където бяхме седнали да бабуваме на скъсаните си обуща, из високите треви излязоха също антилопи и несмущавани, почнаха да пият вода. Надигайки грациозно главите си, те поглеждаха към отсрещния бряг.

Досегашните ни лишения, след като при изворите на река Карони бяхме изгубили всичките си хранителни припаси, ни заставяха постоянно да мислим за стомасите си. Тия антилопи ни изкушаваха. Накарахме Иван Горилата да се опита дали може да удари рогата на дивия бик. Щом гръмна, всички животни побягнаха.

Но се обадиха маймуните. Тръгнахме да ги търсим и намерихме на друго място в скалата вода за пиене. С една суха кора от платан направихме чучур. Имахме вече всичко за преживяване, докато оздравее кракът на Алън. Той куцаше и се подпираше на мачета си. Всички дрехи, с които разполагахме, бяха на гърбовете ни и скъсани. Краката ни бяха боси и можеха да се разранят. Как щяхме да вървим по-нататък — не ни беше известно. Следователно най-важният въпрос беше за обущата и облеклото.