Читать «Съкровищата на Дяволската планина» онлайн - страница 45

Разположихме се на ламаринените сандъци с намерение да поставим в ред себе си и багажа, преди да се приготвим за нощуване и храна. Едва сега имахме възможност да се огледаме един друг и да преценим положението си. Облеклото и обувките ни бяха в жалко състояние. Много по-обезпокоително бе обаче поведението на индианците. След няколко часа тъмнината трябваше да ни скрие от самите нас. Луна нямаше да има и непроницаемият мрак щеше плътно да покрие цялата непозната околност. На цветните ни спътници вече не можеше да се разчита. Ударът на Пърси върху главата на Бързоногия елен даваше вече резултати. Когато сложиха на земята ламаринените сандъци, индианците не пожелаха да ги отворят, както правеха това друг път. Спогледахме се и разбрахме, че сами трябва да си наредим чувалите за спане.

— Тя се разбра каква ще става — каза Иван Горилата, — ами ние с Игор да вървим и убием нещо за вечеря, а вие стъкнете огъня!

Отидохме при индианците и им прибрахме мачетите. Пожелахме им лека нощ и се заехме да приготвим огнището. Насякохме едно паднало дърво и запалихме огън. За пръв път можехме спокойно да си сварим чай. Докато се завърнат ловците, приготвихме дърва за цялата нощ.

Алън си беше навехнал при слизането сериозно десния крак, който подпухна и извади извън строя началника ни.

Четиридесет и един индианци не бяха малко, ако се решаха да ни нападнат през нощта. Ставаше нещо, което още не можехме напълно да разберем. Индианците си накладоха малък огън, криеха се зад големите платани и оттам ни наблюдаваха. В игривите отблясъци на огъня виждахме ясно как техните силуети се движеха към река Карао. Може би търсеха начин да влязат във връзка с индианците на отсрещния бряг.

Предупреждение за дебнещата ни опасност беше пълното отсъствие на повече уважение към нас. Когато ги запитахме къде ще спят, те отговориха неохотно и неопределено. Известно ни беше, че оскърбеният индианец не забравя нанесената му обида и че рано или късно си отмъщава. Още горе, преди да слезем, предупредих Пърси, че индианците заличават оскърблението само с отмъщение.

Бързоногия елен винаги стоеше настрана от другите, като че ли се срамуваше от нанесения му удар по главата. В неговата усамотеност и във враждебните му погледи се криеше може би загадката на бъдещата разплата.

Индианците въобще мразеха всичко английско и американско. Ето защо опасността ставаше все по-голяма с настъпването на нощта. Тая тяхна омраза се беше засилила след неразумната постъпка на Пърси и нищо не можеше да го спаси от тяхното отмъщение, освен пръв той да си очисти сметките с тях. Но те бяха четиридесет и един, а ние само шестима. Освен това на тяхна страна беше преимуществото на изненадата, а на наша — притежанието на оръжие.

Мартин Ларсензвей веднага след инцидента ни каза, че това е нашето последно съжителство с тях и че Пърси ще плати за удара. Индианците избягваха да разговарят, когато Мартин Ларсензвей беше наблизо до тях, защото той знаеше малко индиански и често приказваше с тях. Даже той ни предупреди всички да внимаваме индианците да не отвлекат Пърси и го хвърлят в някоя пукнатина или в пропастта.