Читать «Съкровищата на Дяволската планина» онлайн - страница 44

Докато се движехме из осакатената джунгла, не чухме нито един звук, не доловихме нито най-малкия признак на живот освен нашия. Бързоногия елен, който се ползуваше от нашето благоволение, се престраши и загледан нахално в дулото на пистолета на Пърси, го попита:

— Не е ли влязъл в нас злият дух?

Разгневеният Пърси в припадък на ярост го халоса по главата и се приготви да стреля срещу всеки, който се намеси. Сам изпаднал във властта на страха, Пърси не можеше да си намери място. Трябваше да го увещаваме, че греши, като се отнася по тоя начин към човек, загубил разсъдъка си. Пърси се оправдаваше, че му стига снощният ужас, за да слуша глупостите на един дивак. Място за спорове нямаше. Излишно беше да убеждаваме цивилизования англичанин и дивия индианец. Важното бе, че тая постъпка на Пърси озлоби още повече индианците срещу нас.

На много километри дължина злополучният земетръс беше оставил препятствия, опасни за преминаване. Трябваше да се обикалят и да се търсят по-малко опасни места, откъдето да опитаме нашия десант в долината на реката Карао.

На дължина около осем километра скалата беше изместена от първоначалното си положение и след това беше хлътнала. Страшното земетресение беше пощадило само нас, понеже сме били на 500 метра от разпукването и откъсването на скалата. Цялата огромна маса на скалата е била отместена като перце и после оставена да се намества от собствената си тежест. Затова се бяхме отървали само със страха.

Всичко останало от обитателите на джунглата, освен нас, е било убито или в паническо бягство е паднало в отворените пукнатини. Отровните газове бяха изтровили змиите и другите животни, които в момента на трусовете са се намирали на земята. Гущерът игуано, който намерихме умрял до едно повалено дърво, не беше успял да си смени цвета на кожата. Зеленият му цвят имаше убит оттенкък.

Тоя земетръс беше най-лошото ни приключение за шестте години пътувания из Венецуела. Дяволската планина, огнище на постоянни катаклизми, си отмъщаваше за това, че бяхме се осмелили да нарушим нейната непристъпност.

Дори и нашата издръжливост беше сломена. Изгубили човешки облик, ние се влачехме по скалите. Пълзяхме изнемощели, лишени от чувства. Най-после един късен следобед успяхме да слезем до река Карао. Висока човешки бой трева, алени салвии, оранжеви кании и бодливи храсти от червени азалии като цяла гора закриваха гърбовете на диви бикове, диви коне и страхливи антилопи. Зад реката се виждаше голямо блато й по брега му надколните жилища на индианците. Преминаването на отсрещния бряг беше невъзможно, освен с лодка, каквато нямахме. Река Карао е два пъти по-широка от Чурун, с много по-бързо течение и неизвестна дълбочина.

Тежкото изнурително слизане и преживените изпитания изискваха на първо място продължителна и спокойна почивка. Забихме в дебелите дървета железните куки и закачихме чувалите за спане. Обаче напрежението между нашите носачи стана вече непоносимо. Държането им предвещаваше буря. Щом стигнахме до големите дървета и завързахме чувалите, те се отделиха настрана, шушукаха и поглеждаха към нас недружелюбно.