Читать «Съкровищата на Дяволската планина» онлайн - страница 35

Ние почнахме да залитаме, упоени от изпаренията. Мартин Ларсензвей почна да повръща. Пърси и Алън загубиха ума си и повтаряха вечния въпрос: „Кога ще излезем на чист въздух?“

Комарите нощем ни нападаха с хиляди. Огън не смеехме да запалим никъде, защото щяхме да изгорим живи. Иван Горилата и Игор Незнакомов с пистолети в ръка бранеха последните капки вода. Чантите със скъпоценните кристали бяха жестоко проклятие, увиснало на гърбовете ни…

Тераса след тераса, затънали до кръста в кал, полуживи, бродихме седемнадесет дни из тоя ад. И ето че джунглата се разреди, стана светло.

Седемнадесет дни да разрушаваш плетениците от чудовищно оплела се растителност, да дишаш отвратителната миризма на гниенето и най-после да срещаш изцъклените от ужас очи на петдесет души в полумрака — всичко това можеше да разруши нервите и на най-здравия човек. Мартин Ларсензвей непрекъснато повръщаше. Лицето му стана мътнозелено. Иван Горилата и Игор Незнакомов със стоицизъм понасяха неудобствата и все още имаха сили и кураж да пазят и разпределят водата. Пърси и Алън едва влачеха крака и пазеха само да не загубят кожените си чанти с диамантите. Те се препъваха, падаха и оставаха легнали в калта няколко секунди и се вдигаха с проклятие, за да догонят другите.

Когато на осемнадесетия ден просветна пред нас, светкавично у всички се предаде фанатичното желание за живот. Вътрешната ни съпротива се увеличи. Всички се оживихме и когато стигнахме до брега на сухото дере, паднахме на земята, покосени от радостта, че сме се спасили.

Преминаването на тая част на джунглата, тайнствена глъбина на дивата растителност, планина от безплоден гъсталак, безкрайна и абсолютно недостъпна, означаваше за оня, който се опита да я премине, че трябва предварително да се откаже от живота си.

В нея се бяха развъдили толкова много ягуари, които препускаха цяла нощ да гонят дивите котки, антилопите и чакалите, че за нас беше невъзможен нито един час спокоен сън. Да не говорим за змиите и десетките други почти невидими, но не по-малко опасни нейни обитатели.

Залезът хвърляше сянка в просторното сухо дере. Вятърът се спускаше от планината. Умората беше изстискала всички жизнени сокове от мускулите ни. Да легнем така, както се стоварихме на земята, беше немислимо. С последни усилия насякохме дърва, накладохме огън и опънахме чувалите за спане. Преди да се приберем в чувалите, Мартин Ларсензвей съобщи, че на много индианци очите са кръвясали, устните и носовете са зачервени. Това значеше, че са били изхапани от паякоподобни паразити „лептоспира иктероидес“. Те бяха налягали по земята с променлива температура и пътуваха в един нов свят на бълнувания.

Раздадохме им плазмохинин, но те го отказаха, защото разчитаха на стария индианец. Бяхме безсилни да им помогнем. Те ни мразеха. Индианците бяха Първата жертва на коварната жълта треска.