Читать «Съкровищата на Дяволската планина» онлайн - страница 36

Нощта се спусна и покри с черния си воал цялата непозната местност. На север блещукаха само звездите. Луната не беше изгряла. Как щяхме да превъзмогнем изпитанията докрай и да слезем до Ориноко — беше дилема. В низината се ширеше продължението на джунглата.

На изток мракът избледня и се смени с бяла ивица светлина, която освети върховете на палмите. Зелените им корони слабо се навеждаха от сутрешния вятър. Тоя вятър се засилваше от течението, което идваше от низината и изкачваше бяла мъгла. Диви петли известяваха идването на новия ден. Махнах телената маска от лицето си и се ослушах как се обаждаха ранобудни непознати гризачи. Разсъмването ги разгонваше заедно с останалите обитатели на джунглата да си търсят храна и се пазят от неприятелите си. Понякога далечни отчаяни крясъци показваха, че жестокият живот на джунглата следваше своя неизменен ход.

Всички чували се размърдаха. Първите лъчи на слънцето промениха физиономията на лагера. Бяхме загубили Чурун. На петдесет метра далече зееше напълно сухо дере, а зад него между храстите се виждаше голямо блато, покрито с червени и бели лилии, обградено в дъното с висока човешки бой трева. В единия ъгъл, недалече от блатото, се мъдреше с грамадните си клони хлебното дърво папаие, натежало от плодове. Огромни листа на бананово дърво хвърляха сянка върху блатото.

Игор Незнакомов се понадигна сънен от чувала, изгледа пейзажа и се поусмихна. Мартин Ларсензвей не даваше никакъв признак на живот.

Когато излязох от моя чувал за спане, разбрах, че от белите само трима души се държат на краката си. Останалите с болезнено свиване се отказваха да станат.

Лагерът се превърна в лазарет. Повече от половината ни хора бяха болни или прекомерно изнурени. Пърси Норман и Алън Ландис не бяха в състояние да помогнат с нищо, въпреки че бяха незасегнати от треската. Те не знаеха изобщо как да постъпят, за да бъдат полезни. Ока менели, те разсеяно се разхождаха по брега на сухото дере и не смееха да отидат по-далече.

Хлебното дърво до блатото привлече вниманието им, но и до него не отидоха. Реакцията от изживените страхове и борбата с подземния свят в джунглата до снощи не им позволяваше да прекрачат сухото дере и отидат до хлебното дърво, въпреки че гладът замайваше мозъците им. Те чувствуваха как жаждата се рови из стомасите им и търси капка вода. Нагретият въздух дразнеше кожата и забиваше иглите си в гърлата ни. Старият индианец беше взел грижата за своите хора и с Бързоногия елен, който още не се поддаваше на умората, наредиха на сянка девет души, болни от жълта треска. Със затворени очи, червени устни и нос те се бореха с пристъпите на коварната болест. Жълтата треска ги беше смазала. На всеки половин час те се напъваха да повръщат, припадаха и едва дишаха. Здравите индианци откриха вода в сухото дере, носеха с един ламаринен сандък и постоянно слагаха на челата на болните студени компреси.

Кризата щеше да трае една седмица. Те не можеха да продължат с нас. Затова изпратихме двама индианци до селището, което се виждаше на амфитеатралния наклон право под сухото дере, да доведат хора да ги приберат.