Читать «Съкровищата на Дяволската планина» онлайн - страница 37

Мартин Ларсензвей беше ухапан от кърлеж и цялото му лице се покри със синьоморави петна. Намерих мястото на ухапването. Там беше още главата на отвратителния паразит. Направих промивка със силен разтвор на перманганат, ударих му инжекция за противоотрова и го оставих да спи. Иван Горилата и Игор Незнакомов хъркаха като заклани. Сбутах ги да стават. Слязохме в сухото дере и тръгнахме по него. Слънцето напичаше до разтопяване земята. На един завой, точно срещу блатото, покрил над петдесет яйца, лежеше огромен питон. Докато да съобразим, че питонът мъти яйцата си, той издаде със стомаха си звук, подобен на фагот, и се изправи срещу нас. Едновременно към него се спуснаха Иван Горилата и Игор Незнакомов и го съсякоха. Но стана нещо, което най-малко очаквахме. Откъм блатото се приближи мъжкият питон и озверено се нахвърли срещу нас. Пърси и Алън замръзнаха. Питонът съскаше и се движеше като стрела. Разхвърляхме мачетите в момента, когато искаше да легне върху яйцата. За няколко мига го приготвихме за паниране.

Докато се обърнем, от пясъка на дола наизскачаха хиляди черни буболечки и се нахвърлиха на плячката.

Избягахме към блатото. Бели и червени лилии покриваха мътната му повърхност. Между тях като много дребни сачми плуваха милиони яйца и ларви от комари. Водни кончета, навирили опашките си, лапаха комаровите ларви.

Зеленият ад още ни разпъваше. Джунглата беше създала това блато за инкубатор под лъчите на тропическото слънце и проваляше почивката ни. Занесохме плодове от хлебното дърво и банани на Мартин Ларсензвей и се приготвихме да се борим през нощта с комарите и всичко, което ни попадне.

Никога не бяхме приготвяли толкова дърва за една нощ. Спасението от комарите беше в пушека и големия огън.

Какво беше това сухо дере? Гледахме го и недоумявахме. Водата за пиене, извираща от корените на едно старо платаново дърво, беше студена и бистра. Руслото на сухото дере показваше, че някога тук е текла голяма река. Къде беше тя сега? Чурун бяхме загубили, когато се спуснахме в джунглата. Имаше още три часа, преди да се смрачи. Поканих Иван Горилата и Игор Незнакомов да ме придружат назад, откъдето бяхме дошли по сухото дере, дано открием какво представлява и да убием някакъв дивеч за вечеря.

На индианците не можеше да се разчита. Те бяха за нас загубени. Пърси и Алън оставихме да пазят лагера.

Сухият дол се изкачваше, на места се разширяваше, на други минаваше между големи блокове скали, откъснати от масива на Дяволската планина. Така навлязохме три километра в него и стигнахме до една пропаст, в която дълбоко долу течеше река Чурун. Перспективно установихме с инструментите, че тая пропаст е продължение на оная, от която излизаше в прохода река Чурун. Как е станало затварянето й не беше много ясно. Но посоката на тая пропаст напълно съвпадаше с пукнатините на другата горе, в която се беше образувала скалата итаколомита с диамантите. Ясно, значи река Чурун за втори път потъваше под земята. Дяволската планина оправдаваше името си. Понеже в дерето нямаше вода, а антилопите и козите не пият мръсна вода, наблизо не можеше да очакваме друго освен диви петли и пуйки.