Читать «Съкровищата на Дяволската планина» онлайн - страница 33

Нямахме време за умуване. Трябваше някой да замести Бързоногия елен. Уплашените индианци не искаха да чуят за това. Всички увещания бяха напразни. Всъщност и те много добре знаеха, че анакондите обикновено живеят на чифтове, следователно особена опасност от ново нападение нямаше. Но страхът ги беше обезумил.

— Стига сте се пазарили — прекъсна ядосано споровете ни Иван Горилата. — Връзвайте ме и внимателно ме пускайте. Дръпна ли два пъти, ще ме изтегляте.

Превързахме нашия приятел здраво и започнахме бавно да отпускаме въжето. Какво ли криеше бездната пред нас? За наша изненада на десетия метър тежестта от тялото на спускащия се изчезна, а след малко последва и сигнал за вдигане. Задърпахме въжето с удвоена енергия, очаквайки с нетърпение да се покаже на скалистия ръб главата на приятеля ни. Скоро пред нас изплува като че из хаоса лицето му, а после и мощните му плещи. Той ловко се хвана за някаква издатина и с един тласък на силните си мускули се прехвърли в краката ни.

— Не губете време — все още задъхан, ни извика той. — Нареждайте веднага за спускане.

Никой не помръдна. Всички го гледахме въпросително.

— Не е толкова страшно — усмихна се той. — Брегът не е напълно отвесен, а на тераси. Първата е на десетина метра надолу. Изглежда, че на подобно разстояние следват и останалите тераси.

Този път оптимизмът му не зарази никого. Всички впихме очи в пропастта. Далеч някъде в шеметната дълбочина се свличаха терасовидни стъпала, плътно закрити от палмови и махагонови дървета, между които като забити колове стърчаха евкалиптови върхари. Краят на тази потъваща като че в ад растителност не се виждаше. Огромно черно-зелено петно закриваше хоризонта. Не знаехме какво се крие под тая зелена маса, въпреки че горе-долу вече се досещахме.

Повече от половин час изгубихме надежда, че ще открием някакъв друг изход. Уви, всичко беше напразно. Насядали върху ламаринените сандъци, ние безпомощно съзерцавахме как Чурун се плъзга върху полирания ръб на скалата и безстрашно скача надолу. И не един от нас й завиждаше, че не може като нея да скочи в безмълвието на вековната джунгла, да изчезне в тайнствената прегръдка на скалите и да се появи надолу, благополучно изпълзял от ужасите, които ни очакваха.

Друг изход нямаше. Принудени бяхме да се спуснем в тоя зелен ад и да се промъкнем някак си до черното петно на пустинята. Колко щеше да трае това? Седмица, десет дни, две седмици, а може би и повече. Кой би могъл да ни отговори на тоя въпрос?