Читать «Съкровищата на Дяволската планина» онлайн - страница 34

Края на колебанията ни сложи Мартин Ларсензвей. Той се изправи и с привичното си спокойствие ни подкани:

— И до утре да умуваме, полза няма. Нищо не можем да променим. Най-умното е да не губим време.

Той погледна към Алън Ландис повече от формално спазване на дисциплината. Така или иначе Алън беше наш началник и той трябваше да даде заповедта за спускане. Обаче американецът само махна с ръка и се обърна гърбом към пропастта.

— Аз тръгвам пръв с Иван Горилата — продължи Мартин. — Ние ще поемаме сандъците, а вие с индианците ще образувате непрекъсната верига и ще ни следвате.

Щом се спуснаха Мартин Ларсензвей и Иван Горилата, ние с Игор Незнакомов ги последвахме. Горе останаха Пърси Норман и Алън Ландис с индианците.

Гъста растителност, сбита в непроницаема стена, ни огради от всички страни. С мъка се настанихме на един голям скалист блок и почнахме да поемаме сандъците, без да успеем да се закрепим поне солидно.

Понятията за време и удобство изчезнаха. Погълнати от работата, ние забравяхме, че не е лесно да накараме индианците да се спуснат в зеления ад.

Пърси Норман, когато ни срещна в Каракас, беше облечен като лондонски денди, с кожени ръкавици. Сега на краката си нямаше здрави обуща. Чуваше се горе как ругае като ливърпулски хамалин.

Минаха часове, докато ни подадат всички сандъци. Седнал върху едно повалено и закрепило се здраво напреки дърво, Мартин Ларсензвей прие всички сандъци и почна да пропуща един по един индианците. Иван Горилата беше слязъл по-надолу и изсичаше място за следващия етап. Наоколо под краката ни течеше вода. Най-малкото невнимание можеше да ни завлече под големите листа на подбела.

Гнила маса от смъкнали се листа покриваше земята. Където и да стъпихме, все потъвахме. Трябваше да се улавяме за лианите или за дърветата, по-дебели от шепата на ръката. Нищо не облекчаваше положението ни в мрака и непреходимостта на джунглата. Излишни бяха всички ругатни. Валидни бяха само волята и здравите крака. Фактически ние си носехме вода в манерките. Няколко индианци, които не носеха ламаринени сандъци, мъкнеха бъчонки с вода. Обаче никой не можеше да каже кога ще намерим вода за пиене, въпреки че през всичкото време я газехме. Тая вода, която течеше под шумата, беше по-опасна от отрова. Ако се погледнеше само една капка от нея под микроскоп, щяха да се видят милиони бактерии от всевъзможни тифусни и дизентерийни култури. Не! Ние не можехме да допуснем да бъде изпита всичката вода! Само това ни липсваше — да предизвикаме някоя епидемия. Никой не можеше да предвиди след колко дни ще дишаме чист въздух, за да рискуваме със запасите от вода и храна.

Полумракът влияеше на напрежението и забиваше по-силно в краката ни острието на умората. Никой не беше в състояние нито да пита нещо, нито да очаква отговор. Зеленият ад ни правеше премного телесно изморени и много малко годни за размишления.

Зеленият ад ни подчиняваше на една страхотна физическа напрегнатост, която превишаваше границите на нашата издръжливост. Нямаше с какво да успокояваме себе си. Пърси Норман и Алън Ландис едва ли са си представяли, че съществува подобна воняща ферментация на гниене, която и най-безчувственият нос не можеше да понася. Това зловоние почна да действува на мозъка ни, който отказваше да ни помага да мислим.