Читать «Майка Нощ» онлайн - страница 83

И затръшна вратата.

Замръзнах отново, защото не успях да осъществя единствената цел, която виждах пред себе си. Това, което Епстайн каза — че на сутринта ще успея да намеря достатъчно израелци, беше вярно.

Но дотогава оставаше цяла нощ, а аз не можех да помръдна.

Чух как докторът разговаря с майка си вътре. На немски.

Чувах само откъслечни фрази. Разказваше на старицата какво се е случило.

Впечатли ме начинът, по който произнасяха фамилното ми име, начинът, по който то звучеше.

„Кам-бау“ повтаряха те непрекъснато. За тях Кам-бау беше равно на Камбъл.

Това беше злото у мен, злото, изпитано от милиони, отвратителното същество, което добрите хора искаха да видят мъртво и заровено в земята — Кам-бау.

Майката на Епстайн толкова се развълнува заради Кам-бау и това, което е намислил, че се приближи до вратата. Сигурен съм, че не очакваше да види самия Кам-бау. Искаше само да го ненавижда и да се ужасява от пространството, което доскоро е заемал.

Отвори вратата. Синът и стоеше зад нея и я увещаваше да не го прави.

Жената едва не припадна при вида на самия Кам-бау, Кам-бау в състояние на каталепсия.

Докторът я избута настрани и тръгна към мен, като че ли се канеше да ми се нахвърли.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — извика той. — Махай се оттук!

След като не помръднах, не отговорих, дори не мигнах и сякаш не дишах, той започна да си дава сметка, че в края на краищата проблемът е медицински.

— О, за Бога! — зажалва се Епстайн.

Като някакъв приятелски настроен робот, аз се оставих да ме заведе вътре. Вкара ме в кухнята и ме сложи да седна пред една бяла маса.

— Чуваш ли ме? — попита Епстайн.

— Да.

— Знаеш ли кой съм аз, къде се намираш?

— Да.

— Чувствал ли си се по този начин и преди?

— Не.

— Трябва ти психиатър. Аз не съм психиатър.

— Казах ти какво ми трябва. Обади се на някого… не на психиатър. На някой, който иска да ме съди.

Епстайн и майка му — много възрастна жена, започнаха да спорят какво да правят с мен. Тя разбра каква е болестта ми незабавно. Схвана, че не аз, а моят свят е болен.

— И друг път си виждал такива очи — каза тя на немски. — И друг път си виждал хора, които не могат да помръднат, освен ако не им кажеш накъде, които мечтаят някой да им каже какво да правят, които правят всичко, което им кажеш. Виждал си хиляди такива в Аушвиц.

— Не си спомням — изсумтя Епстайн троснато.

— Добре — поклати глава майка му. — Тогава ме остави аз да си спомням. Спомням си. Всяка минута си спомням. И тъй като си спомням — продължи тя, — нека ти кажа, че той трябва да получи, каквото иска.

— На кого мога да се обадя? — попита Епстайн. — Аз не съм ционист. Аз съм антиционист. Дори и това не съм. Никога не мисля за такива неща. Аз съм лекар. Не познавам никой, който все още търси възмездие. Към тези хора не изпитвам нищо, освен презрение. Върви си! Не си дошъл, където трябва!

— Обади се на някого — настоя майка му.

— Все още ли търсиш възмездие?

— Да.

Докторът доближи лицето си до моето.

— А ти наистина ли искаш да бъдеш наказан?

— Искам да бъда съден.

— Всичко това е театър! — възкликна той, ядосан и на двама ни. — Не доказва нищо!