Читать «Портфейлът на Фостър» онлайн - страница 4

— Още нещо, Хърбърт — бях запазил изненадата за края. — Аз малко подцених стойността на акциите. Качили са се на близо 850 хиляди.

— Хм.

— Казвам, че имате около 100 хиляди долара повече, отколкото мислехте!

— А-ха. Ами, ти направи, каквото е нужно.

— Да, сър!

Беше затворил.

Забави ме друга работа и отидох у Фостърови чак в десет без петнайсет. Хърбърт го нямаше. Отвори Алма и за моя изненада, ме попита за доклада, който криех под палтото си.

— Хърбърт каза, че не трябва да го чета — рече тя, — така че не се тревожете, няма да надничам.

— Хърбърт ви каза за него, така ли? — внимателно попитах аз.

— Да. Каза, че е секретен доклад за акции, които искате да му продадете.

— Да. Ами, щом е поръчал да ви ги оставя, заповядайте.

— Каза ми, че е пропуснал да поиска от вас обещание, че никой няма да ги докосне.

— М-м, да, да. Такива са правилата, съжалявам.

Тя беше леко враждебна.

— Ще ви кажа нещо, без да чета никакви доклади. Той няма да инкасира тези облигации, за да купи акции от вас.

— Аз съвсем не препоръчвам такова нещо, госпожо Фостър.

— Тогава защо сте се лепнал за него?

— Мисля, че може да стане добър клиент по-нататък — аз погледнах ръцете си, изцапани с мастило от предишната среща.

— Дали мога да се измия?

Тя ме пусна неохотно, като се държеше, колкото е възможно по-далеч от мен.

Докато се миех, мислех за списъка ценни книжа, който Хърбърт беше извадил от нишата в стената. Тези книжа означаваха зими във Флорида, филе миньон и дванайсетгодишно уиски, ягуари, копринено бельо, обувки ръчна изработка, околосветско пътешествие… Хърбърт Фостър можеше да има всичко това. Въздъхнах тежко. Сапунът в сапунерката им беше слепен от множество парчета, намокрени и пресовани в нов калъп.

Благодарих на Алма и тръгнах към вратата. Пътьом спрях до камината, привлечен от малка стара снимка.

— Хубава сте на тази снимка — рекох с желание за контакт. — Харесва ми.

— Всички мислят така. Не съм аз, а майката на Хърбърт.

— Поразителна прилика! Наистина — Хърбърт се беше оженил за момиче досущ като момичето на добрия си стар родител. — А това е баща му, така ли?

— Моят баща. Не излагаме никакви снимки на неговия.

От тази деликатна тема можеше да изскочи важна информация.

— Хърбърт е чудесен човек. Сигурно и баща му е такъв?

— Изоставил е жена си с детето. Прекрасен човек, нали? Не го споменавайте пред Хърбърт.

— Съжалявам. Значи всичко достойно съпругът ви има от майка си?

— Тя беше светица. Учеше сина си да бъде добър, почтен, да има страх от Бога.

— И тя ли беше музикална?

— Това е наследил от баща си. Но той използва своята дарба по съвсем друг начин. Музикалният вкус на Хърбърт е като на майка му… обича класиката.

— Баща му, доколкото разбирам, е бил джазмен? — подметнах аз.

— Предпочиташе да свири на пиано из кръчмите, да диша пушек и да пие джин, вместо да си стои в къщи, при жена си и детето. Докато майката на Хърбърт най-сетне му каза да избира едното или другото.

Кимнах съчувствено. Вероятно Хърбърт гледаше на наследеното съкровище като на мръсно и отблъскващо нещо, защото идва от фамилията на баща му.