Читать «Портфейлът на Фостър» онлайн - страница 5

— Дядото на Хърбърт, който е починал преди две години…?

— Той издържаше Хърбърт и майка му, след като бащата ги напусна. Хърбърт го боготвореше — жената поклати тъжно глава. — Завърши живота си без пукнат грош.

— Какъв срам.

— Толкова се надявах, че ще ни остави нещо, та Хърбърт да не работи по празниците.

Опитвахме се да надвикаме шума в кафенето, където Хърбърт обядваше всеки ден. Обядът беше за моя сметка, или за сметка на разходите по услугата, затова взех купона му за 87 цента и рекох:

— Хърбърт, преди да продължим, ще бъде полезно да се разберем какво точно предпочиташ да получаваш от своите инвестиции… растеж или приходи?

Това бе клише от консултантската практика. Дявол знае какво искаше той от ценните си книжа. Във всеки случай не онова, което обикновено желаят другите — т.е. пари.

— Каквото предложиш — рече разсеяно Хърбърт.

Изглеждаше разстроен от нещо и почти не ми обръщаше внимание.

— Разбери, Хърбърт, разбери най-сетне! Ти си богат човек. Трябва да се съсредоточиш върху възможно най-доброто управление на имуществото си.

— Затова се обадих на теб. Искам ти да се съсредоточиш! Искам ти да се заемеш с нещата вместо мен, не ми досаждай с депозити, данъци… Не ме занимавай с всичко това.

— Значи адвокатите ти са влагали дивидентите, така ли?

— Да, повечето. Изтеглиха 32 долара за Коледа и сто за черквата.

— Какъв е значи балансът ви?

Той ми подаде влоговата си книжка.

— Не е лошо — казах аз.

Въпреки коледното разхищение и щедростта към черквата бе успял да натрупа 50227.33 долара.

— Може ли да попитам за какво се притеснява човек с такава сметка?

— Пак ме изхвърлиха от работа.

— Купи предприятието и му драсни клечката! — предложих аз.

— Бих могъл, нали? — За миг в очите му се мярна лудешки блясък и изчезна.

— Хърбърт, можеш да правиш всичко, каквото ти скимне.

— Предполагам. Но това е твоята гледна точка.

Наведох се напред.

— А каква е твоята, Хърбърт?

— Мисля, че всеки човек, заради собственото си самоуважение, трябва да живее от онова, което печели сам.

— Но, Хърбърт…

— Имам великолепна жена и дете, хубава къща, кола… Спечелил съм всяко пени, с което разполагам. Живея с пълното съзнание за собствената си отговорност. С гордост мога да кажа, че съм такъв, какъвто искаше да бъда майка ми и коренно различен от баща си.

— Мога ли да те попитам какъв беше той?

— Не обичам да говоря за него. За него дом и семейство не значеха нищо. Истинската му страст беше пошлата музика, мръсните барове и измета, който кисне из тях.

— Беше ли добър музикант, как мислиш?

— Добър ли? — за миг гласът му се оживи, сякаш щеше да каже нещо важно…

— Добър ли? — повтори след миг, но този път безизразно. — Горе-долу. Приемлив, поне в техническо отношение.

— И ти си наследил това от него.

— Може би ръцете и китките. Бог да ми е на помощ, ако има и още нещо.

— И любовта към музиката.

— Да, обичам музиката, но за мен тя никога не е като опиум! — изрече той с неочаквана за мен страст.

— А-ха. Ами…

— Никога!

— Моля?

Очите му се бяха разширили.