Читать «Кой съм този път?» онлайн - страница 4

— Ами в училище? — продължи да настоява Дорис. — Какво ще кажеш за ученическата любов?

Хелън се замисли сериозно върху това, след което отговори:

— Дори и в училище пътувах много. Баща ми беше строителен работник и го местеха от обект на обект, така че аз вечно пристигах и си тръгвах отнякъде.

— Хъм — поклати глава Дорис.

— Броят ли се кинозвездите? — попита Хелън. — Не, не искам да кажа наистина. Не познавам нито една кинозвезда. Имам предвид на екрана.

Дорис ме изгледа и след това извърна очи към тавана.

— Предполагам, че и това е нещо като любов.

Хелън се ентусиазира.

— Гледах филмите по много пъти — каза тя — и си фантазирах, че съм омъжена за главния герой, който и да играеше ролята. Това бяха единствените хора, които пътуваха с нас. Където и да отидехме, кинозвездите бяха с нас.

— Аха — кимна Дорис.

— Е, благодаря госпожице Шоу — обадих се аз. — Слезте долу при другите и изчакайте. Ще ви уведомим за резултата.

Опитахме се да намерим друга Стела, но нямаше нито една — в клуба ни липсваше жена, все още запазила свежестта си.

— Имаме много възможности за Бланш — отбелязах аз, имайки предвид многото застаряващи жени, които можеха да изиграят застаряващата сестра на Стела. — Е, такъв е животът, предполагам… на двайсет Бланш една Стела.

С Дорис решихме, че ни остава още една единствена възможност — да накараме Хари Наш да изиграе някоя сцена заедно с Хелън.

— Може би това ще я накара поне малко да се съживи — казах аз.

— В това момиче няма и капка живот — поклати глава Дорис.

И ние извикахме надолу по стълбите да се качи Хелън и помолихме някой да отиде да потърси Хари. Хари никога не чакаше с останалите при прослушване или репетиция. В момента, в който свършеше ролята си, той изчезваше на някое скришно място, така че да чува, ако го викат, но никой да не го вижда. При прослушванията в библиотеката най-често изчезваше в справочния отдел и разглеждаше знамената на различните държави в началото на някой речник.

Хелън се качи отново при нас и с изненада и съжаление видяхме, че е плакала.

— О, скъпа! — възкликна Дорис. — Какво се е случило с теб!?

— Бях ужасна, нали? — попита Хелън тихо и сведе глава.

Дорис каза единственото нещо, което човек може да каже в самодейна театрална трупа, когато някой се разплаче:

— Но защо… скъпа, беше чудесна!

— Не, не бях — възрази Хелън. — Аз съм като крачеща буца лед и го знам много добре.

— Никой, който те види, не би могъл да каже подобно нещо — продължи Дорис.

— Може да го каже, след като ме опознае. Точно това казват всички, след като ме опознаят! — сълзите й потекоха отново. — Не искам да съм такава… Но нищо не мога да направя, след като съм живяла така, откакто се помня! Единствените истински преживявания, които съм имала, са безумните сънища за кинозвезди. Когато се запозная с някой приятен човек в истинския живот, имам чувството, че съм в някаква голяма бутилка, че не мога да докосна този човек, колкото и да се опитвам! — И Хелън тласна въздуха с ръце, сякаш наистина отвсякъде бе обградена със стъкло. — Питате ме дали някога съм била влюбена — каза тя на Дорис. — Не, не съм! Но искам да бъда. Знам за какво става дума в пиесата. Знам какво чувства Стела и защо го чувства… Аз… аз… аз… — но сълзите не й позволиха да продължи.