Читать «Кой съм този път?» онлайн

Кърт Вонегът

Кой съм този път?

Клубът „Маска и перука“, аматьорското театрално общество на Норт Крофърд, в което членувам, гласува „Трамвай желание“ на Тенеси Уилямс да бъде пролетната пиеса. Дорис Сойър, която винаги режисираше, каза, че този път не може да го направи, защото майка й била много болна. Освен това смяташе, че клубът и без друго трябва да има още режисьори, тъй като тя нямало да живее вечно, независимо, че е навършила седемдесет и пет без никакви проблеми.

И така, заех се с режисьорската работа, въпреки че единственото нещо, което дотогава бях режисирал, бе монтирането на комбинираните алуминиеви ветроустойчиви прозорци и кепенци, които продавах. Това е професията ми — продавач на ветроустойчиви врати и прозорци, а от време на време и на някоя вана. Най-високият пост, който някога съм заемал на сцената, е полицай или иконом — което от тях е по-високо.

Преди да поема режисьорската работа, поставих много условия, най-важното от които беше Хенри Наш — единствения истински актьор, с който разполагаше клубът, — да играе ролята на Марлон Брандо. За да ви дам представа колко плодовит беше Хари, трябва да спомена, че само за една година той изигра капитан Куийг от „Военния трибунал за бунта на Кейн“, Ейбрахам Линкълн от „Ейбрахам Линкълн в Илинойс“ и след това младия архитект в „Луната е тъжна“. На следващата година Хари Наш превъплъти Хенри Осми от „Ана на хилядата дни“ и Док от „Върни се, малка Шеба“, а сега аз го исках за Марлон Брандо в „Трамвай желание“. Хари не присъстваше на събранието, за да каже дали ще вземе ролята или не. Той никога не идваше на събранията. Беше твърде стеснителен. Не отсъстваше от събранията, защото го възпрепятстваше някаква друга работа — не беше женен, не ходеше по жени, нямаше и близки приятели мъже. Не участваше в събранията, защото никога не знаеше какво да каже или направи, ако няма пред себе си сценарий.

Така че се наложи на следващия ден да отида до железарския магазин на Милър, където Хари работеше, за да го попитам дали е съгласен да вземе ролята. Пътьом се отбих до телефонната компания, за да се оплача, че са ми таксували телефонен разговор с Хонолулу, докато аз през живота си не се бях обаждал в Хонолулу.

И там, зад гишето на телефонната компания, стоеше онова красиво момиче, което никога дотогава не бях виждал. То ми обясни, че компанията е въвела в употреба машина за автоматично отчитане, която все още не работи както трябва. Грешала.

— Не само аз не съм се обаждал в Хонолулу — казах аз, — но не мисля, че и някой друг от Норт Крофърд го е правил.

Момичето намали сметката ми и аз го попитах дали е от нашия град. Отговори, че не. Току-що дошло с машината за автоматично отчитане, за да научи местните момичета как да работят с нея. След това щяло да замине с някоя друга машина за някое друго място.

— Е — отбелязах аз, — щом все още се налага хората да вървят с машините, всичко е наред.

— Какво? — не разбра момичето.

— Когато машините започнат да се доставят сами — отвърнах аз, — тогава, струва ми се, ще имаме сериозни основания за безпокойство.