Читать «Кой съм този път?» онлайн - страница 2

— О! — каза то. Изглежда не се интересуваше особено от тази тема и се зачудих дали изобщо се интересува от нещо. Беше някак си вдървено, почти като машина — автоматична машина за любезност, притежание на телефонната компания.

— Колко време ще останете тук? — попитах аз.

— Във всеки град оставам по осем седмици, сър — отговори момичето. Имаше хубави сини очи, но в тях нямаше надежда или любопитство. Каза ми още, че пътувало по този начин, от град на град, през последните две години — винаги пришълка.

Тогава ми хрумна, че от нея би излязла добра Стела. Стела беше жената на Марлон Брандо в пиесата, жената на героя, който исках да превъплъти Хари Наш. Казах й кога и къде ще са прослушванията и че клубът ни ще се радва много, ако дойде.

Изглеждаше изненадана и сякаш малко се постопли.

— Знаете ли, за първи път ме канят да участвам в подобна обществена проява.

— Е — казах аз, — не мисля, че има друг начин човек да се запознае с приятни хора по-бързо, отколкото ако играе с тях в пиеса.

Каза ми, че името й било Хелън Шоу. Каза, че не е изключено да ме изненада — и себе си. Каза, че не е изключено да дойде.

Бихте си помислили, че на Норт Крофърд му е писнало от Хари Наш след всичките пиеси, в които е играл. Истината обаче бе, че градът би могъл да му се наслаждава вечно, тъй като на сцената Хари никога не беше Хари. Когато кафявата завеса във физкултурния салон на Обединеното начално и средно училище се вдигнеше, Хари — телом и духом — се превръщаше точно в това, в което изискваха да се превърне сценарият и режисьорът.

Веднъж някой подхвърли, че Хари трябвало да отиде на психиатър, за да може да направи нещо важно и шарено и в истинския живот — така че да се ожени и евентуално да си намери по-добра работа от онази в железарския магазин на Милър за петдесет долара седмично. Само че не знам какво би разбрал психиатърът за Хари, което градът вече да не знае. Бедата с него беше, че го бяха оставили пред вратата на унитарианската църква и той така и не разбра кои са родителите му.

Когато отидох в магазина на Милър и му казах, че са ме избрали за режисьор, той ми отговори както отговаряше на всички, които го канеха да участва в пиеса — и беше малко тъжно, ако се замислиш.

— Кой ще бъда този път? — попита Хари.

Проведох прослушванията както обикновено в заседателната зала на втория етаж в Общинската библиотека на Норт Крофърд. Дорис Сойър, жената, която обикновено режисираше, дойде, за да ми помогне с целия си театрален опит. Двамата седяхме горе, а всички, които искаха да получат роля, чакаха на долния етаж. Извиквахме ги един по един.

Хари Наш също дойде на прослушванията, въпреки че това си беше губене на време. Предполагам, че не е искал да пропусне тази малка възможност да поиграе.

За да му доставим удоволствие, а и на себе си, го накарахме да изиграе сцената, в която бие жена си. Само по себе си изпълнението му беше цяла пиеса, а и Тенеси Уилямс не бе написал всичко. Тенеси Уилямс не е описал, например, как Хари, който тежи близо сто килограма и е висок метър и осемдесет, прибавя още петдесетина килограма към теглото си и десет сантиметра към ръста само като взема томчето с пиесите в ръка. Беше с късо двуредно сако с издут гръб, като тези, с които учениците завършват училище и малка червена вратовръзка с рисунка на конска глава. Хари свали сакото, разкопча яката на ризата си и се обърна с гръб към нас, за да се вживее в ролята. Ризата на гърба му беше разпрана, а бе съвсем нова. Беше я скъсал нарочно, за да прилича колкото се може повече на Марлон Брандо, още от самото начало.