Читать «Кланица пет, или кръстоносният поход на децата» онлайн - страница 2

Казах го веднъж на Харисън Стар, продуцента на филми, той повдигна вежди и запита: „Това книга против войната ли е?“

— Да — казах аз. — Така изглежда.

— Знаеш ли какво казвам на хората, като чуя, че пишат книги против войната?

— Не. Какво им казваш?

— Казвам им: „Защо не напишете книга против ледниците?“

Той, разбира се, искаше да каже, че винаги ще има войни, че толкова можеш да ги спреш, колкото можеш да спреш и ледниците. И аз така смятам.

И даже войните да не идваха като ледници, познатата стара приятелка смъртта пак ще идва.

Като бях малко по-млад и работех върху моята прочута книга за Дрезден, обадих се на своя другар от войната Бърнърд В. О’Хеър да го попитам дали мога да го посетя. Той бе прокурор в Пенсилвания. А аз — писател от Кейп Код. Ние бяхме редници във войната, пехотинци разузнавачи. Никога не сме очаквали да станем богати след войната, но и двамата бяхме доста добре материално.

Помолих телефонната компания да го открият. В това отношение те са незаменими. Понякога късно през нощта ме хваща болестта, която е свързана с пиенето и с телефона. Напивам се, прогонвам жена си със своя дъх, подобен на иперит и рози. И после със сериозен и културен глас се обаждам по телефона, помолвам телефонистката да ме свърже с някой приятел, с когото не съм се чувал от години.

Така се свързах с О’Хеър. Той е нисък, а аз съм висок. Ние бяхме Крачун и Малчо във войната. Заедно попаднахме в плен. Казах му кой се обажда. Не беше трудно да ми повярва. Не спял още. Четял. Всички други у дома му спели.

— Слушай — казах му аз. — Пиша книга за Дрезден. Трябва някой да ми помогне да си спомня някои неща. Дали мога да те посетя, да си пийнем, да си поговорим и да възкресим нашите спомени?

Не беше въодушевен. Каза, че не си спомнял много неща. И все пак каза да отида, ако искам.

— Смятам кулминационната точка на книгата да бъде екзекуцията на бедния Едгър Дърби — казах аз. — Такава ирония. Цял град изгаря, хиляди и хиляди загиват. И един-единствен американец, пехотинец, е арестуван в развалините, защото взел един чайник. И най-редовно го съдят, а после го разстрелват.

— Хм — каза О’Хеър.

— Не смяташ ли, че точно там трябва да дойде кулминацията.

— Аз не разбирам нищо — каза той. — Това е твоят занаят, моят е друг.

Като специалист по кулминации, изненада, обрисовка на характери, чудесен диалог, напрежение и конфликти много пъти бях скицирал романа за Дрезден. Най-добрата или поне най-красивата скица, която бях направил, бе на гърба на ролка тапети.

Използвах цветните моливи на дъщеря си — различен цвят за всеки от главните герои. Единият край на тапета бе началото, а другият — краят на историята. Освен това имаше и средна част, която се намираше в средата. Сините редове се срещаха с червените редове и после с жълтите, но жълтите редове прекъсваха, защото човекът, когото описвах с жълт молив, бе мъртъв. И така нататък. Унищожението на Дрезден бе представено с помощта на отвесна ивица от оранжеви пресечени щрихи и всички редове, които бяха все още живи, минаваха през нея и стигаха до другия край.