Читать «Кланица пет, или кръстоносният поход на децата» онлайн - страница 6

Запознах се със симпатичната му съпруга Мери, на която посвещавам тази книга. Посвещавам я също на Герхард Мюлер, шофьора на такси от Дрезден. Мери О’Хеър е милосърдна сестра — чудесна професия за една жена.

Мери се възхити на децата, които бях довел, събра ги със собствените си деца и ги изпрати на втория етаж да играят и да гледат телевизия. Едва след като децата си бяха отишли усетих, че не се харесвам на Мери или че нещо в посещението ми не й харесва. Тя бе учтива, но студена.

— Имате хубава, уютна къща — казах аз. И то бе наистина така.

— Приготвила съм ви място, където можете да си говорите, без някой да ви безпокои — каза тя.

„Отлично“ — казах си и си представях две кожени кресла край огнище в стая с ламперия, където двама стари воини могат да си пият и да разговарят. Но тя ни заведе в кухнята. Беше сложила два дървени стола с прави облегалки до кухненската маса с порцеланова повърхност. Повърхността на масата крещеше от отразената светлина на крушката от двеста свещи над главите ни. Мери бе приготвила операционна. Тя бе поставила на масата само една чаша — за мене. Обясни ми, че след войната О’Хеър не можел да пие силни напитки.

И така седнахме. О’Хеър се чувстваше неудобно, но не искаше да ми каже какво не е в ред. Не можех да разбера какво у мене дразни толкова много Мери. Бях женен. Женен само веднъж. Не бях пияница. Не бях направил нищо мръсно на мъжа й през войната.

Тя си наля една кока-кола и вдигна голям шум, тръскайки съда с кубчетата лед в мивката от неръждаема стомана. След това отиде в другата част на къщата, но не се смири. Движеше се из цялата къща, отваряше и затваряше врати, даже местеше мебели, за да изкара яда си на тях.

Попитах О’Хеър какво съм казал или направил, та тя постъпва така.

— Всичко е наред — каза той. — Не се безпокой. Не си ти причината.

Беше много мило от негова страна. Но той лъжеше. Явно аз бях причината.

И така опитахме се да забравим Мери и да си спомним за войната. Изпих няколко чаши уиски от шишето, което бях донесъл. От време на време се хилехме или хихикахме, сякаш случките от войната се бяха върнали при нас, но всъщност нито аз, нито той си спомняхме нещо интересно. О’Хеър си спомни за един, който се нагълта с вино в Дрезден, преди да го бомбардират, и ние трябваше да го приберем в ръчна количка. Нямаше достатъчно материал за роман. Аз си спомних за двама руски войници. Те караха конска кола, пълна с будилници. Бяха пияни и щастливи. Пушеха огромни цигари, които си бяха завили от вестник.

Това бяха то, спомените ни, а Мери все още вдигаше шум. Най-после тя дойде отново в кухнята за шише кока-кола. Извади от хладилника друга табличка с кубчета лед и я тръсна в мивката, въпреки че вече беше извадила достатъчно лед.

После Мери обърна лице към мене, за да мога да видя колко е ядосана и, че аз съм виновникът за яда й. Тя бе говорила сама на себе си така, че това, което каза, беше част от много по-голям разговор: „Тогава сте били още деца!“