Читать «Кланица пет, или кръстоносният поход на децата» онлайн

Кърт Вонегът

Кланица пет, или кръстоносният поход на децата

На Мери О’Хеър и Герхард Мюлер

Песни се чуват, добитък мучи, но малкият Христос тихо в яслата спи.

ЕДНО

Малко или повече всичко това се случи. Ако не друго, то главите за войната са доста верни. Един човек, когото познавах, наистина бе застрелян в Дрезден за това, че е взел чужд чайник. Друг човек, когото познавах, наистина заплашваше да избие след войната личните си врагове с помощта на наемни убийци. И тъй нататък. Всички имена съм променил.

Аз наистина се върнах в Дрезден с пари на Гугенхайм (Господ здраве да им дава) в 1967. Много приличаше на Дейтън, Охайо, но с повече открити площи, отколкото в Дейтън. Там сигурно има тонове брашно от човешки кости в земята.

Върнах се в Дрезден с един стар другар от войната — Бърнърд В. О’Хеър — и ние се сприятелихме с един шофьор на такси, който ни закара в кланицата, където ни заключваха през нощта, когато бяхме военнопленници. Казваше се Герхард Мюлер. Той ни каза, че известно време бил военнопленник при американците. Попитахме го как се живее при комунизма и той каза, че отначало било ужасно, защото всеки трябвало да работи много и защото нямало достатъчно жилища, храна и дрехи. Но сега нещата били много по-добре. Той имаше хубав малък апартамент и дъщеря му получаваше отлично образование. Майка му изгоряла в дрезденската огнена буря.

Така е то.

Той изпрати на О’Хеър картичка за Коледа и ето какво пишеше в нея:

„Желая на вас и на вашата фамилия, както и на приятеля ви, весела Коледа и честита Нова година и се надявам, ще се срещнем отново в един свят на мир и свобода, в таксито, ако случайността се случи.“

Това много ми хареса: „Ако случайността се случи.“

Никак не ми се ще да ви разказвам колко пари, тревоги и време ми струваше това ужасно книжле. Когато се върнах у дома от Втората световна война преди двадесет и три години, смятах, че ще ми бъде лесно да пиша за разрушаването на Дрезден, тъй като единственото нещо, което трябваше да направя, бе да предам онова, което бях видял. Смятах също, че ще бъде шедьовър или поне ще ми донесе много пари, тъй като темата е толкова значителна.

Но в главата ми не идваха много думи за Дрезден — или поне не бяха достатъчни за една книга. И сега не ми идват много думи, когато съм станал стар пръдльо, който живее със спомените си и със своите „Пал Мал“ и чиито синове са пораснали.

Мисля си колко безполезни са спомените ми за Дрезден и все пак колко примамливо е да се пише за Дрезден и наум ми идва хумористичното петстишие:

Имало един човек в Париж, на члена си той казал: „Виж, отне ми здраве и богатство със своето пиратство, а сега като мижитурка жмиш.“

Спомням си също за песента, в която се казва:

Казвам се Йон Йонсън, работя във Висконсън, по улиците хората ме срещат и питат как се казвам и аз им казвам: „Казвам се Йон Йонсън, работя във Висконсън…“

И тъй нататък, до безкрайност.

От дълги години хората, които срещам, често ме питат върху какво работя и аз обикновено им отговарям, че главната ми работа е книгата, която пиша за Дрезден.