Читать «Кланица пет, или кръстоносният поход на децата» онлайн - страница 5

Единственото нещо, което можах да кажа, бе: „Знам, знам. Знам.“

Без съмнение Втората световна война бе направила всички хора много сурови. Започнах да работя в отдел „Информация“ на Дженеръл електрик в Скънектъди, щата Ню Йорк. Станах също доброволен пожарникар в селото Олплъс, където купих първото си жилище. Шефът ми там бе един от най-суровите хора, които човек може да срещне в живота си. По-рано той бил подполковник в Балтимор, където отговарял за информацията. Докато бях в Скънектъди, той стана член на реформираната холандска църква, която е наистина много сурова църква.

Той имаше навик да ме пита понякога подигравателно, защо не съм бил офицер, сякаш бях направил нещо нередно.

Жена ми и аз бяхме загубили бебешката си мазнина. Това бяха нашите мършави години. Много мършави ветерани и техните мършави жени бяха наши приятели. Струваше ми се, че най-добрите ветерани в Скънектъди, хора добродушни, с най-голямо чувство за хумор, ветерани, които най-много мразеха войната, бяха онези, които наистина бяха воювали.

По това време писах на военновъздушните сили и ги помолих да ми изпратят подробности за нападението над Дрезден, кой е издал заповедта, колко самолета са участвали, защо са го направили, какво са постигнали с него и тъй нататък. Отговори ми един човек, който като мене работеше в отдел „Информация“. Писа, че съжалява, но такъв вид сведения били все още военна тайна.

Прочетох писмото високо на жена си и казах: „Тайна? Боже мой, тайна, за кого?“

По това време бяхме федералисти за Обединения свят. Не знам какви сме сега. Предполагам — телефонисти. Много говорим по телефона, аз поне го правя, късно нощем.

Няколко седмици след като телефонирах на стария си другар от войната Бърнърд В. О’Хеър аз наистина отидох да го видя. Трябва да е било през 1964 г. или нещо такова — годината, която бе последната на Нюйоркския световен панаир. Eheu, fugaces labuntur anni. Казвам се Йон Йонсън. Имало един млад човек от Истанбул.

Взех със себе си две момиченца — дъщеря ми Нени и нейната най-добра приятелка Алисън Митчел. Дотогава те не бяха излизали от Кейп Код. Когато стигнахме до една река, трябваше да спрем, та те да могат да постоят край нея, да размишляват известно време. Те никога преди не бяха виждали вода в такава дълга, тясна и безсолна форма. Реката беше Хъдсън. В нея имаше шарани и ние ги видяхме. Бяха големи като атомни подводници.

Видяхме също водопади — потоци, които скачаха от скалите към долината на Делъуеър. Имаше много неща да се видят и затова често спирахме, а после бе време да си вървим, винаги е време да си вървим. Момиченцата бяха облечени с нови бели рокли и обути в нови черни обувки, та непознатите веднага да видят колко са добри. „Време е да тръгваме, момичета“ — казвах аз. И си тръгвахме.

После слънцето залезе, вечеряхме в един италиански ресторант и после почуках на пътната врата на хубавата каменна къща на Бърнърд В. О’Хеър. Носех шише ирландско уиски като училищен звънец.