Читать «Фарс или никога вече самота» онлайн - страница 3

Бяхме откъснати от Европа, като изключим това, което можехме да ваучим в училище.

Така загубихме хиляди години култура за нищожно къс срок след това и хиляди долари, летните къщи и т. н.

Семейството ни стана доста скучно, особено за самите нас.

И когато Голямата криза и Втората световна война отминаха, съвсем лесно бе за брат ми, сестра ми и мен да напуснем Индианаполис.

Никои от нашите роднини не видя нещо странно в това, нито пък си помисли, че трябва някога да се върнем отново в къщи.

Вече нямахме семейство или роден град, бяхме станали малки взаимнозаменяеми части от общия механизъм на американския живот.

Едно време хората в Индианаполис говореха английски с местен диалект, имаха свой хумор, свои легенди и поети, престъпници и герои; галерий с картини от местни художници — сега всичко това също е станало безлична част от общото цяло

Както и другите градове, днес Иядианаполис е просто едно място, където живеят коля състоя симфоничен оркестър и всичко останало. Имат специална състезателна писта.

Але-хоп!

Разбира се, с Бърнард още се връщаме в къщи за погребенията. Миналата година през юли си бяхме у дома за погребението на чичо Алекс Вонигът, по-малкия брат на покойния ни баща — може би последният от онова отиващо си поколение местни патриоти, които не се страхуваха от бога, а душите им оставаха завинаги свързани с Европа.

Беше на 87 години и нямаше деца. Възпитаник на Харвард, той почина като пенсиониран застрахователен агент. Беше един от основателите на Дружеството на анонимните алкохолици в Индианаполис.

Местният вестник „Индианаполска звезда“ помести некрулог, в който се казваше, че той самият не бил алкохолик.

Мисля, че това бе само един хубав евфемизъм, останал от миналото. Прекрасно знам, че доста пиеше, въпреки че пиянството никога не му пречеше на работата й не го направи сприхав. Накрая почина. Но на общото събрание на дружеството, след като е произнесъл името си, той сигурно смело е добавил — „Аз съм алкохолик.“ Всички членове бяха задължени да правят това.

А лицемерното заключение във вестника, че никога не е имал неприятности с алкохола, според мен се дължеше на старомодната и смешна грижа да се запазят неопетнени имената на неговите роднини.

Много по-трудно бе да се ожениш и свържеш с някой знатен и добродетелен род в Индианаполис или да си намериш добра работа в този град, ако се знае със сигурност, че си имал роднини, които са били алкохолици или които, като майка ми и сина ми, за известно време не са били с всичкия си.

Дори се пази в тайна, че баба ми по бащина линия умря от рак. Помислете за това!

Въпреки всичко съм сигурен, че ако чичо Алекс, макар и заклет атеист, изведнъж се озове след смъртта си пред свети Петър и вратите на рая, пак би се представил така: „Аз съм Алекс Вонигът, алкохолик.“