Читать «Фарс или никога вече самота» онлайн

Кърт Вонегът

Фарс или никога вече самота

Посвещавам на паметта на Артър Стаили Джеферсън и Норвъл Харди, два ангела от моето време

… Наричай ме любими и аз ще се покръстя отново.

Ромео

Пролог

В сравнение с другите ми книги, тази е най-близо до автобиография. Нарекох я „Фарс“, защото е фантастична история на ситуации — също като кинокомедиите от едно време, особено филмите на Лаурел и Харди.

Е, добре, точно това е животът за мен.

Има един куп тестове за моята недостатъчна жизненост и ограничена интелигентност. Продължават да ги правят и до днес.

Според мен най-смешното при Лаурел и Харди бе как превъзходно се справяха с всички тестове.

Винаги успяваха да търгуват честно със съдбата си и затова бяха така невъобразимо смешни и очарователни.

Имаше много малко любов във филмите им. Често преобладаваха сватбените ситуации, но това беше нещо друго, един нов тест — с комични възможности при условие че всеки ги възприема чистосърдечно.

Любовта никога не е била спорна. И може би защото бях непрекъснато опиянен и под влиянието на Лаурел и Харди в детството си по време на Голямата криза, сега ми се струва съвсем естествено да говоря за живота, без да споменавам и дума за любовта.

Струва ми се, че тя не е важна за мен.

А кое е важното? — Да се търгува честно със съдбата.

Имам известен опит в любовта, или мисля, че имам, въпреки че онова, което най-много харесвах, може да се нарече просто добро държание. Отнасях се към някого добре за известно време, а понякога дори страшно дълго, и в замяна съм получавал същото. Но любовта няма нищо общо с това.

и още нещо: не мога да направя разлика между любовта си към хората и любовта към кучетата.

Когато бях малък, много често гледах филми на големите комици или ги слушах по радиото; в останалото време много обичах да се търкалям по килимите с нашите безкрайно привързани към мен кучета.

И досега го правя. Кучетата се уморяват и объркват много преди мен, аз мога да продължавам безкрайно.

Але-хоп!

Един от моите трима осиновени синове ми каза на 21-я си рожден ден, когато заминаваше с Корпуса на мира в джунглите на Амазонка — „Знаеш ли, никога не си ме прегръщал.“

Прегърнах го. И той ме прегърна. Беше чудесно. Бе толкова хубаво, като че ли отново се търкалях по килима с големия датски дог, който имахме преди години.

Любовта е там, където я срещнеш. Глупаво е да я търсиш, мисля дори, че много често е ужасна. Бих искал хората, за които условно се предполага, че се обичат, да си припомнят следните думи, когато се счепкат: „Моля, по-малко любов и повече добро държание.“

Отношенията ни с моя единствен и по-голям брат Бърнард, който е ученметеорулог в университета в Олбъни, са най-продължителният случай на добро държание в живота ми.

Той е вдовец и сам се грижи за двамата си невръстни сина. И добре се справя. Освен това има и други трима, но те са вече пълнолетни.

Бяхме възпитани и се развивахме в съвсем различни насоки. Той не може да бъде писател, както аз учен. Тъй като и двамата си изкарвахме хляба с мозъка, ние го приемаме като приспособление, отделно от съзнанието и от вътрешното ни „аз“.