Читать «Фарс или никога вече самота» онлайн - страница 2

С брат ми сме се прегръщали три или четири пъти, много несръчно — най-вероятно да е било на рождени дни. Но никога в минути на скръб.

Макар че бяхме различно устроени, ние харесвахме един и същ хумор — поне симпатиите ни към чудатостите на Марк Твен и на Лаурел и Харди бяха общи.

Мислите ни също бяха еднакво странни и безредни.

Спомням си една случка с брат ми, която, с

малки изключения, може съвсем спокойно да бъде приписана и на мен.

Бърнард работеше известно време в една лаборатория на Дженеръл Илектрик край Ню Йорк.

Там откри, че сребърният йодид може да сгъстява някои облаци на сняг или дъжд. В лабораторията му царуваше такъв невъобразим хаос, че един непохватен външен човек рискуваше да бъде убит по хиляди начини, в зависимост от това, къде стъпва.

Компанията имаше чиновник по безопасността, който едва не получил удар, когато видял джунглата от капани, примки и други ужасии. После наругал брат ми.

Бърнард посочил с пръст челото си и казал:

„Ако смятате, че лабораторията е ужасна, не знам какво бихте казали, ако можехте да надникнете тук вътре.“

И т. н.

Веднъж казах на брат си, че когато започна да поправям нещо из къщи, винаги си губя инструментите, преди да съм свършил работата.

— Щастливец — отвърна той, — аз пък винаги губя това, което работя.

Засмяхме се.

Независимо от различните възгледи, които имахме още от деца, и техния безпорядък, Бърнард и аз принадлежим към изкуствено създадени многочленни семейства, което ни позволява да имаме роднини по целия свят.

Той е брат на учените от всички страни, а аз съм брат на писателите по цялата планета.

Това е забавно и успокоително и за двама ни. Нещо повече — чудесно е.

Цяло щастие е, че хората се нуждаят от всички роднини, които могат да намерят, и при възможност да даряват и получават не непременно любов, а просто добро отношение.

Когато бяхме деца, живеехме в Индианаполис, щата Индиана, и винаги сме имали там огромен брой роднини — бащите и дедите ни бяха пораснали в този край, заобиколени с дузини братя и сестри, братовчеди, чичовци и лели. И да не забравя — всички техни роднини бяха образовани, благовъзпитани, преуспяващи и говореха немски и английски чудесно.

Между другото всички те бяха скептично настроени към религията.

Скитаха се на воля по широкия свят, докато бяха млади и често преживяваха чудновати приключения. Но рано или късно им се казваше, че е време да се върнат в къщи и да се установят в Индианаполис. Всички без изключение се подчиняваха — може би защото имаше толкова роднини наоколо.

Доста бяха нещата, които си заслужаваше да се наследят — стабилен и разумен бизнес, уютни домове, верни слуги, непрекъснато растящи планини от кристал, порцелан, сребърни съдове, отлична репутация на честни партньори в бизнеса, вили на брега на езерото Максинкуки, на чийто източен бряг моето семейство притежаваше по-рано цяло село от летни къщи.

Но щастието на семейството бе помрачено веднъж завинаги от внезапно появилата се омраза на американците към всичко немско, която се разрази с пълна сила с влизането на страната в Първата световна война, пет години преди моето раждане. След това вече не учеха децата в семейството ни на немски. Нито пък ги поощряваха в увлеченията им към немската музика, литература, изкуство и наука. Брат ми, сестра ми и аз бяхме така отгледани и възпитани, като че ли Германия бе някаква чужди и далечна страна — например като Парагвай;