Читать «Фарс или никога вече самота» онлайн - страница 5

Когато двамата с брат мя я посетихме, тя дишаше с мъка. По-рано беше висока като нас и това я притесняваше, защото беше жена. Смущаваше се и стойката й бе винаги лоша. Сега приличаше на въпросителен знак.

Закашля се. После се засмя. Разказа единдва вица, които вече не помня.

След това ни отпрати. „Не се обръщайте назад“ — каза тя.

Не се обърнахме.        л — Алис почина почти по същото време на деня; в което и чичо Алекс — час или два след залез слънце.

Статистически смъртта й не би била забележима с нищо, ако не беше една подробност — напълно здравият й съпруг, Джеймс Кармалт Адамс, редактор на търговско списание, което се помещаваше на Уол стрийт, бе загинал само два дни преди това — жертва на единствената в американската история железопътна катастрофа, когато влак бе налетял на отворен подвижен мост.

Помислете за това.

Всичко това наистина се случи.

Ние с брат ми не казахме на Алис какво се е случило със съпруга й, който трябваше да се грижи за децата след смъртта й, но въпреки това тя узна. Една. по-леко болна й бе дала „Ню Йорк Дейли Нюз“ и цялата първа страница бе изпълнена с подробности около катастрофата. Имаше и списък на загиналите.

Тъй като сестра ни никога не бе възпитавана в религиозен дух, а животът й бе съвсем непорочен, тя възприе новината просто като един инцидент на много оживено място.

Браво на нея!

Изтощението и острата нужда от пари я накараха да заяви малко преди края, че е пропиляла живота си и не се е справила добре.

Но същото бе и с, Лаурел и Харди.

Брат ми и аз се погрижихме за всичко. След нейната смърт тримата й по-големи сина на възраст между 8 и 14 години се събраха на съвет, на който никой възрастен не бе допуснат. След това дойдоха при нас и поискаха да уважим единствените им две желания: да не ги разделяме и двете им кучета да останат с тях. Най-малкият, който не присъствува на съвета, бе едва на година и нещо.

Оттогава тримата растат при мен и жена ми, Джейн Кокс Вонигът, заедно с нашите три деца в Кейп Код. Бебето живя малко при нас, а после бе осиновено от един първи братовчед на баща му, който сега е съдия в Бирмиигам, Алабама.

Тъй да бъде.

Тримата по-големи си запазиха кучетата.

Спомням си какво ме попита веднъж Курт, един от тримата нй сина, кръстен на мен и на баща ми, когато пътувахме от Ню Джързи за Кейп Кот с двете кучета на задната седалка. Той беше тогава на осем години.

Отивахме от юг на север и това за него беше „нагоре“. Бяхме само двамата, защото другите бяха заминали преди нас.

— Добри ли са момчетата там горе? — попита той.

— Да — отговорих.

Сега е пилот на самолет.

Те тримата вече са всичко друго, но не и деца.

Единият от тях отглежда кози на планински връх в Ямайка. Той осъществи една стара мечта на сестра ми — да живее далеч от безумието на големите градове и да има животни за приятели. Няма телефон и електричество.

Цялото му съществуване зависи от дъжда. Ако

настане суша, с него е свършено — очаква го разорение.

Двете кучета умряха от старост. Търкаляха се