Читать «Как дяволът взе професора» онлайн - страница 4

— Естествено, зная — не му останах длъжен аз. — Това е светлината, която ние застигаме по пътя й, затова изглежда, като че ли тя идва отпред. И тъй като чрез собственото си движение ние разделяме светлинните източници, то не виждаме същинските, светещите, а късовълновите, ултравиолетовите лъчи на намиращите се зад нас звезди; сега те стават видими за нас. По-преди тази светлина просто не правеше впечатление, защото бе засенчена от лъчите отпред.

— Не го разбирам — призна си госпожа Брьозен.

— Представете си — разтълкува й Силния господин, — че една дълга, дълга пехотна колона марширува пред вас, настигате я с автомобила си и пътувате покрай нея. Отминавате всички поделения, но най-напред последните и после, все по-късно, по-рано тръгналите. То е същото, както ако автомобилът спреше, а колоната маршируваше обратно покрай вас.

— Не знаете ли — включи се Синята дама, — че последния път попаднахме сред маневрите и котенцето ми си загуби копринената кърпа? Тогава беше така, ала тогава виждахме хората все отзад?

— Ами светлинните вълни нямат гръб — избоботи Силния господин, — изобщо те предават на окото ви само въздействието на трептенията, които излизат от предметите. Ако професорът можеше да проникне с поглед чак до Земята, щеше да види сега всичко обратно по време, часовниковата стрелка щеше да се движи от дясно на ляво и всички хора действително щяха да вървят обратно.

— Да, да, така е — потвърди професорът. — И аз дори го видях. Тъй като, за да ядосам дявола, го предизвиках:

— Жалко, че няма средство, което по разбираем начин да направи нещата на Земята видими за нас. Тогава всичко, което се е случило там, бихме могли сега, за разнообразие, да видим как протича обратно. Би трябвало, разбира се, да пътуваме много по-бавно, защото нали при нашата скорост времето би летяло назад и човек нищо не би могъл да възприеме ясно.

— Ха, ха! — Дяволът се разсмя. — Вие, разбира се, не бихте могли да направите такъв телескоп, но за мене това е дреболия. Погледнете тук през бинокъла. Той тъкмо ще е достатъчен за сегашното ни разстояние. Момент — така, само намалих скоростта ни дотолкова, че да настигнем светлината с нормална скорост. Къде искате да надзърнете?

— Да кажем, в нашия град. Действително вече го виждам. Това е ъгълът на Шламщрасе, мога да различа дори номера на къщата. Двадесет и едно.

— Как? — Синята дама сподави един вик. — Та това е нашата къща! А какво видяхте?

— Надникнах през отворения прозорец в гардеробната.

— Тогава слугинчето пак е оставило прозореца отворен, въпреки че аз…

— Но първо чуйте все пак! — рече госпожа Брьозен на Синята дама.

— Можех да различавам всичко съвсем добре — продължи професорът, — защото слънцето светеше в стаята. Това се случи предната събота около обяд. Тъй като бяхме пътували един час с десетократна светлинна скорост, сега вече бяхме догонили светлината, която преди около десет часа бе излязла от Шламщрасе.

— Слава богу — зарадва се Синята дама. — По това време не си бях вкъщи.