Читать «Как дяволът взе професора» онлайн - страница 3

— Така беше — продължи невъзмутимо професорът. — Прецених бързо положението на нещата. Десетократна светлинна скорост, тогава трябваше да пропътуваме разстоянието Слънце — Земя за петдесет секунди. До Нептун е тридесет пъти по-далече. Значи казах:

— Добре! Тогава вече отдавна трябва да сме извън цялата Слънчева система.

— Действително сме извън нея.

Стори ми се, че сега разбирам защо зад нас беше черна нощ. Тъй като ние препускахме много по-бързо от светлината, светлинните вълни не можеха да ни догонят и бе тъмно. За сметка на това ни огряваха идващите отстрани лъчи. А блясъкът там отпред? Благодарение на неимоверно бързото ни движение срещу звездната светлина светлинните вълни трябваше тъй силно да са се скъсили, че дори най-дългите видими вълни, тези на червената светлина, спадаха под дължината на въобще видимите вълни и следователно не можеха да окажат никакво въздействие повече върху нашите очи. И тъй, откъде се бе взела тази яркост пред нас? И там би трябвало да цари мрак.

Навярно дяволът забеляза, че нещо не ми бе ясно, и подхвърли иронично:

— Е, господин професоре, май че не можете да обясните по естествен път светлината там отпред.

В този миг решението ми хрумна и съвсем спокойно вметнах:

— Та това е много просто. Това, което ни свети там отпред, не са светлинни лъчи, каквито ние, хората сме свикнали да виждаме, а недействуващите в друг случай, върху нашето око дълги топлинни или може би електрически вълни отвъд червения край на спектъра. Чрез собственото ни движение те така се скъсяват, че ние ги възприемаме като светлина. Това е едно хубаво доказателство, че звездите излъчват извънредно много ултравиолетови лъчи, крито ние още не сме в състояние да наблюдаваме.

Дяволът промърмори нещо под носа си. Ядосваше се, че бях познал. Веднага след това обаче присви вежди и разтегли малко ъгълчетата на устните си, както аз имах обичая да правя, когато искам да задам такъв един лукав въпрос — бе прекалено подло, че безобразникът изглеждаше точно като мене, — и рече:

— Ако силната светлина там отпред ви дразни, мога и да намаля яркостта й. Вижте, тук имам един непропусклив за всички лъчи чадър, който обръщам сега напред — така — ето вече никаква светлина не може да проникне отпред и въпреки това ще свети.

— Да, но много по-слабо.

— Откъде идва сега тази светлина?

Изпаднах в затруднение. Може би дяволът си служеше с измама? Беше ли чадърът напълно непрозрачен? Не, явлението не бе просто отслабване на предишното; появи се съвсем друго разположение на звездите. Силният блясък в средата бе изчезнал. Светлината не можеше да идва от звездите по посока на движението. Да не би да имахме сега огледало пред себе си? Обърнах се, зад нас бе тъмно. Дяволът се ухили. Стана ми тягостно. Не биваше да позволявам дяволът да ме срази по теоретични въпроси. Кой знае какви права придобиваше той по този начин. Светлината можеше да идва само отзад, а въпреки това ние се движехме срещу нея — как… но разбира се, че така трябва да бъде…

— Е, професорче? — зададе повторно въпроса си дяволът със зловещо спокойствие.