Читать «Как дяволът взе професора» онлайн - страница 2

— Нямам такова намерение, ако доброволно дойдете с мене. Бихме искали да запазим скъпоценната ви умствена дейност още известно време, макар и, разбира се, вече не на Земята.

— Но в крайна сметка ще продължа да живея все пак в Земната душа, нали?

— Оставете ме на мира! — извика дяволът ядосано. — Не съм дошъл тук, за да се оставя да ме разпитват. Най-накрая ще взема и Земната ви душа.

— Земната душа ли? — прекъсна Синята дама професора. — Това пък какво е?

— Ооо! Я не пречете сега — възмути се госпожа Брьозен. — Та нали професорът съвсем наскоро чете сказка върху това!

— Ама тогава аз не можах да дойда, тогава бе избягало слугинчето ми.

— Е, според схващането на професора — опита се накратко да обясни Силния господин — Земята е одушевено същество и щом ние не можем да живеем повече тук като хора, продължаваме да живеем след това като спомени на Земната душа…

— Учи Фехнер — додаде професорът.

— Също и аз ли? — пожела да узнае Синята дама.

— Вие веднага ще идете в Слънчевата душа — обеща професорът, — тъй като още сега спадате към най-хубавите спомени на Земната душа.

— Хайде, разказвайте по-нататък! — обади се госпожа Брьозен нетърпеливо и почука по масата.

Нежният юноша, който тъкмо искаше да каже нещо, се сепна и замълча.

Професорът отпи глътка от чашата си и каза:

— Забелязах с удоволствие, че теоретичните въпроси, изглежда, хвърляха дявола в известен смут. За да спечеля време, ровех в ръкописите си и тъкмо исках да запитам дали не бих могъл да взема със себе си бинокъла си, марка „Цайс“, но изведнъж — не зная как стана — се озовах извън стаята и се видях до дявола в едно удобно кресло. Краката ни почиваха на специално столче и ни заобикаляха някакви перила, но иначе висяхме съвсем свободно в пространството. Като по чудо изобщо не ми се виеше свят.

Силния господин се изкашля особено. Професорът не се смути.

— Поставих си за цел да не позволя да ми хареса дяволът. Може би все пак можех да намеря някак слабото му място, та да се отърва от него. Ако Фауст беше истински математик, нямаше да му се налага да се бори цял живот с дявола. Почувствувах се по-спокоен и нищо не казах. Тогава дяволът полюбопитствува:

— Е, как ви харесва нашият космически автомобил? Той е направен от вашия идеал, абсолютно якия и прозрачен щелит, затова можете да обхванете всичко с поглед.

Огледах се. Зад нас бе абсолютна нощ, пълен мрак. Над, до и под нас разпознах отделни звезди, които отпред все повече се сгъстяваха и по посока на пътуването се сливаха в един-единствен ярък блясък. Не можех изобщо да си го обясня. Що за звездно небе бе това? В коя точка на света се намирахме? Навярно дълго време съм бил в безсъзнание.

— Колко време пътуваме вече? — запитах аз.

— Около половин час — отговори дяволът. — Трябваше за малко да ви приспя, за да ви докарам тук по-удобно. Е, такова нещо не сте виждали, нали?

— О — не се съгласих аз, — та всичко това, естествено, ще се обясни. С каква скорост пътуваме всъщност?

— С приблизително десетократна светлинна скорост.

— Хо, хо, хо! — изсмя се Силния господин. — Дяволът наистина трябва да е имал пръст тук.