Читать «Вкаменената молитва» онлайн - страница 286

Но ние не гледахме нито високите вълни на езерото, в което сега се бе изляло цялото съдържание на подземните басейни, нито на нещо друго, а цялото ни внимание бе приковано по поразителен начин само към едно-единствено място. От руините виждахме само предния зид. Всичко, което се бе намирало зад и над него, беше изчезнало, превърнато в едно съвършено равно поле, почти така, както бе изобразено върху скицата на Устад за църквата. И точно там, където върху скицата стоеше в задния план на колонадата празният постамент, сияеше насреща ни с цялото си великолепие освободената сега най-сетне чрез катаклизма алабастрова статуя на „Вкаменената молитва“. Открояваща се двойно по-ярко на тъмния фон на нишата, тя бе издигнала протегнати ръце към изгрева, за да приема и въздава с отворени длани благословията, в която се бе преобразило хилядолетното проклятие. И както тя се извисяваше към жадуваното слънце, така неговата светлина заструи надолу от искрящата Алабастрова корона радостно и благодатно, понесена сякаш от ангелски крила. Целуна челото, страните, устата на стоящия точно под тази корона Молител и заля после цялата долина, осведомявайки, че досега е било само утро, но ето че най-сетне настава истинският ден.

Устад не проронваше дума. Беше уловил ръката ми и я стискаше така, че наистина не бяха необходими слова да го разбера. Толкова по-глъчовити бяха стоящите зад нас. Тяхната догма ги принуждаваше да разглеждат появилата се по толкова загадъчен начин фигура като светотатство, защото Аллах е запретил да се изготвят портрети и скулптури на одушевени същества. Който се моли пред икони, е идолопоклонник. Но който пък кара статуи да се молят, е богохулник, по-голям от който не може да има. Те го казаха съвсем открито и с такива остри изрази, че се удивих на самообладанието на Устад, който се извърна към тях и ги попита какво всъщност търсят на това място. Тогава Блажения отвори уста и държа своята реч, основната теза на която бе твърдението, че нито един от тях не е замислил някога да предприеме нещо враждебно срещу джамикуните. Те не били врагове и следователно трябвало на мига да бъдат освободени. За подсилване даде от името на всички честната си дума, че е казал истината.

— От името на всички? Наистина ли? — попита Устад, отправяйки взор във всеки поотделно.

Те вдигнаха ръце в знак на потвърждение, никой не направи изключение. Устад кимна на мен и Кара да го последваме. Тръгна, без да даде отговор. Възседнахме конете си и поехме към дуара. Със стигането си долу, съобщи на старши лейтенанта, че пленниците са свободни, но веднага трябва да напуснат територията на джамикуните.

— Свободни? — извика почти разгневено Кара, несъумял да се въздържи. — Та всички те, всички излъгаха в името на своята чест! Блажения, Светеца, имамът, генералите и всички таки, от първия до последния!