Читать «Вкаменената молитва» онлайн - страница 285

Зад тях се появиха затворените таки, начело на всички — Блажения, Светеца, имамът и генералите. Много добре помислили как да избегнат опасността от битката, те сега бяха попаднали в една много по-голяма. Как чевръсто само умееха да се спускат! Как скачаха и търчаха съвсем противно на всяко демонстрирано по-рано достойнство! Само за да отведат на сигурност скъпоценното земно тяло! След тях от вратата напираха и другите, всичките врагове, които имахме при таки. Бутаха се, изтикваха се и се изблъскваха с юмруци напред. Броят им растеше ли растеше. И както бликаха така от тъмата на земята и крещейки, проклинайки, спъвайки се и стоварвайки се един върху друг, опитваха в безумна припряност да се измъкнат, само да се измъкнат, много ми приличаха на бягащи плъхове, които вече не искат да знаят за кораба си, понеже е започнал да потъва. Така уплашено бягаха презглава, че веднага захвърлиха всичко, що бе оръжие при тях, когато старши лейтенантът пристъпи отдолу към тях и каза, че като врагове трябва да ги вземе в плен. Но въпреки тази драговолност Блажения, Светеца, имамът и двамата генерали заявиха, че незабавно трябвало да говорят с Устад. Нито те, нито присъстващите тук таки били предприели някога нещо срещу нас, така че щяло да бъде въпиюща несправедливост от наша страна, ако гледаме на тях и ги третираме като пленници. Когато чуха, че Устад е тук горе, при Бейт-и-Ходех, поискаха да бъдат отведени при него, та тази важна работа да бъде веднага решена. Старши лейтенантът не сметна за грешка да се съгласи с това искане и ето как ни прати цялата кохорта, придружена от известен брой телохранители в качеството на стража.

Когато стигнаха горе, всички влязоха в храма и се събраха зад нас. Блажения пристъпи напред да говори с Устад, ала този го прикани засега още да мълчи и гледа насреща към руините, където току-що бе започнал да говори един друг, който бил извисен над всички „блажени“ и чието слово не само сме щели да чуем, но и да видим.

Не беше се пресилил в думите, защото онова, което се подготвяше сега там отсреща, щеше да изпълни с ужас всеки, който го гледаше. На изток напълно се бе зазорило и слънцето беше близо до изгрев. Високо горе алабастровата корона бе обляна вече в златист плам. Тя пръскаше искри като милиони диаманти и рубини. Но ниско под нея беше зловещо. Нещо там се размърдваше и раздвижваше, ала не можеше да се различи къде и как. Беше като бавно полюшване насам-натам. Тук и там почвата се разтърсваше и се самопоглъщаше в глъбината като в току-що възникнали шахти. Чухме грохот, сякаш земята се взриви отвътре навън. Последва хрущене и трошене на камъни, все едно някое гигантско митично чудовище бе захванало да гризе планината и да раздробява със зъби нейните скални кости. И тогава… тогава… тогава пред очите ни се разтвори там отсреща една страховита паст и започна да поглъща руините ведно със свлеклите се от височините маси! И докато те изчезваха в това ненаситно, стръвно гърло, изтласканата вода на дълбината избликна като лиги отстрани и по същото време бе изстреляна с такава сила от канала в езерото, че се втурна по повърхността му като прималял за плячка левиатан и се умири далеч някъде там в края.