Читать «Вкаменената молитва» онлайн - страница 283

Когато ги поуспокоихме и отново отидохме на мястото си, Устад нададе вик на изненада, посочвайки дирята на лавината. Кара и аз също останахме смаяни. Облакът прах не бе успял да се издигне до окръгленото било, а тук при нас бе започнал да се разрежда. Ето защо видяхме между двата пътя, по които бе поела морената, една свободна, гола, здрава скална ръка да се протяга високо във въздуха, в чиято могъща пестница почиваше с искряща белота алабастровата колона. Така, точно така, си бях представил нещата, когато за първи път се намерих в езерото. Значи тогавашната ми идея не е била един бърз и безследно пръснал се мисловен балон!

Както там се бе спуснала лавина, така се готвеше да загромоли към долината и онази, другата, войнствената. Навсякъде, където прахът не затулваше гледката, видяхме как джамикуните напуснаха височините, за да подновят прекъснатата от катастрофата акция. Предварително беше определено след първия оръдеен залп да вземат от добро прикритие Сенките под пушечен огън. При настоящите условия това щеше да има ефекта на градушка върху беззащитно поле. После от двете страни на дуара трябваше ненадейно да изскочи скритата конница, за да помете и изхвърли в езерото останалите живи подобно гибелна риначка.

Сега очаквахме да започне честият огън на тези хиляди стрелци и със своя непрекъснат тътнеж да погълне всеки друг шум, ала не чухме нищо друго, освен глухия тропот на бързо бягащи коне. Не отекна и един изстрел — нито от оръдие, нито от пушка. Каква беше тая работа? Коя бе причината за това загадъчно мълчание?

Нашият приятел, утрото, отговори на този въпрос. Както преди туй в мъглата, така и сега се вряза то със своя вятър в прашния облак. Подгони го от езерото към руините, откъдето беше дошъл, и го притисна по такъв начин към скалната стена, че прахолякът започна да се уталожва. Следствие на това долината се ширна напълно свободна пред очите ни и тогава видяхме, че нашият толкова добре обмислен план издъно се бе провалил. Спогледахме се и не знаехме да се смеем ли, или да се ядосваме.

Колко смешно бе от наша страна да си въобразяваме, че Сенките са устояли на оръдията ни под защитата на всичко забулващия прахоляк! С други думи, тези променливи пъзльовци вече изобщо не бяха тук! Където се стоварват лавини, остават само сърцати мъже, но не и страхливи бабаити, лишени от гръбначен стълб! Но как бе станала тая работа? Как така една толкова гъста тълпа бе съумяла да се отдалечи, без да предизвика и следа от бъркотия? Ами много просто и лесно! Както първоначално се бяха сбутали в компактна маса, така бързо, много бързо бяха разчистили и терена. Още при първите топовни изстрели ариергардът бе потърсил далечината, защото такива груби обноски никоя Сянка не понася. По този начин съвсем естествено бе възникнал нов ариергард, който изцяло споделил същото мнение и извършил абсолютно същото — направил кръгом. Ето как ариергард след ариергард се отделял сърцато, за да поеме тайно обратно. Видяхме отделните ескадрони да яздят вече извън долината, събирайки се там отново в едно дружно и сговорно цяло. Двата авангарда се намираха сравнително близо. Те съвсем неочаквано и за свое най-голямо изумление бяха забелязали, че вече не са отпред, а отзад, и моментално бяха обърнали, за да застанат отново начело. Тропота от техните галопиращи коне бяхме чули. Тъкмо се насочваха от две страни към шатрата на Ахриман мирза и препускаха, сякаш се бяхме окачили на вратовете им с цялата си мощ.