Читать «Махди» онлайн - страница 6

Да му вярвам, че е дяллаб, и през ум не ми минаваше. Също така бях твърдо убеден, че не идва от Ел Феки Ибрахим, а от Хартум. Срещата му с нас като че не го изненада. Човек оставаше с впечатлението, че е очаквал да ни срещне. Как да се обясни тая работа? Той ме беше излъгал, поради което сметнах за най-добре да не му казвам пълната истина, а да я позаобиколя.

— Идвам от Бадяруга.

— И аскерите ли са били там?

— Не. Аз ги заварих тук и те ми разрешиха да ползвам кладенеца.

Около ъгълчето на устата му нещо хитро потрепна, ала той даде вид, че ми вярва, и продължи да пита:

— Те откъде идват? Къде са били?

— Това не знам.

— Знаеш го, защото трябва все пак да си говорил с тях!

— Аз само ги помолих за разрешение да се установя тук. Повече не съм приказвал. Считам за невежливост да се разпитват непознати за щяло и нещяло още веднага след срещата.

— В пустинята и степта любопитството е дълг към самия себе си. Ето защо те моля за позволение да те запитам кое селище е целта на твоето пътуване.

— Каня се да отида до Камлин на Сини Нил.

— Тогава може би ще прехвърлиш Бели Нил при Ел Салаях?

— Да.

— А накъде ще яздят асакерите?

— И това не знам.

Тогава той се извърна бързо към водача, който седеше до мен.

— А ти кой си? Сигурно бен араб?

Аз се надявах Абдуллах да е забелязал недоверието ми и следствие на това да се пази да даде правдива информация, ала той разочарова надеждата ми.

— Аз принадлежа към бени фесарах.

— Сега от родния си край ли идваш?

— Да.

— Къде пасат понастоящем стадата ви?

— Между Бир ес Серир и Джебел Моджаф.

— Слушал съм за бени фесарах. Те са храбри мъже и щастието живее, сред техните шатри.

Непознатият се канеше да подпита ловко водача. Тъй като Абдуллах бе толкова непредпазлив да назове племето, към което принадлежеше, можеше да ми е безразлично каква по-нататъшна информация ще даде, та изтегнах се значи на тревата, подпрях с длан главата и си придадох привидно безразличие, докато в действителност зорко внимавах за всяка дума и мимика на мнимия дяллаб.

— Да, щастието живееше при нас, но ни напусна — поясни водачът.

— Аллах ще го върне! Какво всъщност се е случило?

— Ибн Асл отвлече нашите жени и дъщери. Ти нали си чувал името на тоя роботърговец?

— Разбира се! Неговите дела са от такъв характер, че няма начин човек да не чуе за него. Значи той ви е нападнал? Ама това е направо немислимо. Вие сте строго вярващи мюсюлмани, така че той няма право да търси при вас робини. Ти вероятно се лъжеш. Трябва някое езическо племе да е извършило деянието.

— Не се лъжа. Доказа се, че е бил Ибн Асл. Ако не вярваш, мога лесно да ти го докажа, понеже този…

Ясно беше, че Абдуллах се канеше да ме посочи с думите „този ефенди“. За късмет погледна към мен и аз му дадох един предупредителен знак. Ето защо той спря по средата и се поправи:

— Понеже този случай може да бъде потвърден от асакерите, чийто водач съм. Те бяха при нас и знаят всичко точно.

Абдуллах започна да разказва. Той вмъкна и моята персона в изложението си, ала беше достатъчно предпазлив винаги да ме нарича „непознатия ефенди“ и да не ме издаде с поглед или посочване с пръст. Когато свърши, непознатият се провикна удивен: