Читать «Ловци на хора» онлайн - страница 236

Тонът и държанието ми бяха от такова естество, че никакво съмнение не можеше да възникне. Двете пушечни цеви въздействаха убедително. Необходимо бе само да закривя пръст върху спусъка — с една дума, пушката се плъзна от ръката на предводителя и дългите кремъклии на неговите хора я последваха.

— Тъй! Сега отстъпете десет крачки назад! — Те се подчиниха така синхронно, сякаш се бяха обучавали да го правят. Аз ги последвах, докато застанах между тях и пушкалата им. Без да свеждам кремъклийката си, продължих: — Сега ще ми отговориш на няколко въпроса. Сами ли сте в тази вади?

— Не — призна оня веднага. Може би си мислеше, че новината, дето има още хора на разположение, ще ми смъкне куража.

— Къде се намират другите? — продължих да питам.

— Недалеч оттук.

— Често ли пребивавате в тая вади?

— Да.

— Има ли тук някакво място, където да стърчат три изсъхнали дървета газиах?

Той се поколеба с отговора.

— Бързо, бързо, иначе ще те опушкам! — настоях аз.

— Три такива дървета има там, където бивакуваме.

— Я насиб, я агаб! (О, съдба, о, чудо!) — извиках привидно удивен. — Вие идвате през Нил от Бир Мурат?

— Да.

Веднага сведох кремъклийката, повелих на Бен Нил да стори същото, пристъпих към предводителя и му протегнах ръка.

— За малко да те застрелям. Слава на Пророка, че не го сторих, защото твоята смърт щеше да ме печали до края на дните ми. Ама ти носиш вината за тая работа, понеже ме заплаши, а аз на такива обноски не съм свикнал. Щом като бивакувате при дърветата газиах, значи сте тези, които търся.

Той не пое ръката ми и запази мрачната си физиономия.

— Търсиш нас? Това е лъжа! Никой не знае, че се намираме тук.

— Че ти ме нарече лъжец и аз въпреки това не те наказах, може да ти докаже, че гледам на себе си като на ваш приятел. Аз съм убеден, че сте хора на Ибн Асл ел Джазур. Имам ли право?

— На този въпрос не бива да очакваш отговор. Ние не те познаваме.

— При все това ще ми дадеш информация, като ти кажа, че съм пратен да ви предупредя за мюлазима на Рейс Ефендина и един неправоверен ефенди, на когото сигурно ще пожелаете да отиде в Джехеннема.

— Аллах! Откъде знаеш за тези хора?

— От тези, които ме пратиха — от Абд ел Барак, моккадемът на Кадирине, и неговият придружител Нубар, муца’бирът.

— Те са наши приятели, но не е възможно да знаят, че се намираме тук. Къде ги срещна и как може да са те пратили към Вади ел Берд да ни предупредиш? Някак си не го схващам.

— Веднага ще го схванеш, като ти обясня нещата. Вземете си пушките и седнете за малко при нас! Ние няма защо да се страхуваме едни от други и скоро ще бъдем най-добри приятели.

Аз седнах при моето малко, временно огнище, чийто огън бе угаснал, и Бен Нил клекна до мен. Беше наистина забавно да се види начина, по който тези десетима ловци на роби се отзоваха на моята покана. Сигурно се срамуваха, че въпреки броя им имах превъзходство над тях. Това придаваше на движенията им една несигурност, която странно се схождаше с лицата на въоръжените похитители на хора. Те вдигнаха бавно пушките си и насядаха после при нас. Понеже не заговорих веднага, предводителят подхвана: