Читать «Ловци на хора» онлайн - страница 234

Сега потеглихме. Докато крачехме един до друг, водейки камилите, обясних плана си на Бен Нил и го инструктирах как да се държи. Той трябваше да ме нарича Садък ел Баия, Садък Търговеца от Димиат, и не ефенди, а сихди да ми казва. Аз го считах способен да прояви необходимата предпазливост и внимателност, за да не допусне грешка. На лейтенанта бях казал да не обръща внимание на изстрела или изстрелите, които скоро ще отекнат.

Приблизително на хиляда крачки от нашия лагер се намираше проученото от мен място, по което човек лесно можеше да се спусне във вади. Закрачихме бавно надолу, като преди туй стегнахме муцуните на камилите, за да не станат гласовити, в случай че носовете им подушат присъствието на другите камили.

Долу се насочихме наляво и извървяхме още може би хиляда крачки. После вади правеше лека кривина, зад която спряхме. Снехме седлата на камилите и ги накарахме да легнат. Аз изстрелях кремъклийката и пак я заредих. После седнахме. Три камъка образуваха малко огнище. Почаках около пет минути и стрелях още един път.

Ловците на хора трябваше да са чули изстрелите. Сигурно щяха да пратят няколко души да установят причината. Сега сложих взетия камилски тор между камъните и го запалих. Напълних една паница с вода, забърках в нея брашно и я сложих над жаравата. Сетне си запалих чибука, облегнах гръб на скалите и зачаках събитията, които трябваше да настъпят.

Не мина много и ухото ми каза, че съгледвачите идват. Чуваше се хрущенето на дребния чакъл. Съдейки по шума, той бе причинявано от трима души. Няколко мига по-късно видях, че не бях се измамил. Ние седяхме на едно осветено от луната място сред широката вади. Бях го избрал преднамерено, защото трябваше да ни открият лесно и ясно да ни различават. Отсреща в сянката на скалите се прокраднаха три фигури и клекнаха да ни наблюдават. Непохватните хаймани носеха хаиците си, чиито светъл цвят изпъкваше сиво от сянката.

Сега започнах да говоря с Бен Нил, и то толкова високо, че да могат ония отсреща да ни чуват. Те трябваше да ни сметнат за хора, които се мислят сами и си нямат и понятие за присъствието на кервана. Обръщахме се един към друг с измислените имена, при това достатъчно ясно, за да могат да ни разберат. След няколко минути подслушвачите се оттеглиха и изчезнаха зад извивката на вади.

— Махнаха се! — рече Бен Нил разочаровано. — Няма да дойдат насам. Нашето намерение се провали!

— О, не. Тези трима бяха само съгледвачите. Те сега ще докладват и после ще дойдат някои да говорят с нас.

Почакахме десет минути, сетне по чисто ориенталски маниер се захванахме да ядем брашнената каша, като бъркахме с пръти в паницата и любвеобилно омазвахме лепкавото вещество върху изплезения език. Правехме го, за да бъдем взети за напълно естествени люде. Една добре опечена лещарка, наистина, щеше да ми дойде къде по-добре, ала всяка страна си има своите адети и тъй като тук кашата от негърско просо бе обичайна, не трябваше да нарушаваме табиетлъка.

Ето че пристигнаха, този път по-шумно и от преди. Бяха десетима мъже. Носеха всичките си оръжия, извиха по кривината на вади, тръгнаха към нас, спряха в наши близост и преднокрачещият поздрави със своя дълбок басов глас, който ми беше вече познат.